Тя не бе спирала да плаче за Мюли и да моли майка си да го върне, само че Мюли бе отведен далеч и никой не знаеше къде. В един момент близките на Юлия, неспособни да издържат неспирните й викове, я бяха прогонили.
Сега тя сънуваше брат си, но не като четиригодишен, какъвто го бе видяла за последно, а като младия мъж, какъвто сега би трябвало да бъде, почти на осемнадесет. В съня й той изглеждаше досущ като нея, макар че неговата безцветна коса беше по-къса и свършваше точно над ушите. Той беше една педя по-висок от нея, с по-широки рамене и по-тесни бедра, но безбрадото му лице приличаше на нейното.
Мюли, въздъхна тя, защото знаеше, че това е само сън. Тя никога нямаше да го намери, без значение колко се опитваше. Когато бе започнала да построява решетъчния си модел в тъмницата на Фламас, то бе с цел да потърси брат си. Би разпознала проявата му навсякъде, но до този момент така и не го бе открила.
Може би той не притежаваше талант за Изкуството, макар че Юлия не вярваше в това. Тя и брат й представляваха двете страни на монета — еднакви и срещуположни. Двамата се допълваха взаимно.
Юлия отказваше да повярва, че той е мъртъв. В такъв случай тя също би трябвало вече да не е жива. Не можеше да продължи да живее, знаейки, че Мюли си е отишъл завинаги. Най-вероятно брат й се намираше някъде далеч, отвъд обхвата на модела й. Юлия щеше да продължи да се надява. Щеше да продължи да дири.
Решетъчният модел много често й бе предоставял спокойствие и убежище. Тя бе започнала да гледа на него като на даденост и част от нея самата, за която понякога дори не се сещаше. Не се бе вглеждала дълбоко в него от дни, откакто бе напуснала фабриката с въздухоплава. Сега, в съня си, Юлия се вгледа.
Тук решетката бе съвсем различна от онази матрица, с която бе свикнала. Тук беше почти непозната, доминирана от геомантичните сили, създали огромните планини околовръст и потъналата земя на север. Странността й бе такава, че щяха да са необходими дни, дори седмици, за да може Юлия да я разгадае.
После идваше самата магия на Ненифър, място, отдадено на скрутаторската магия. Навсякъде, където погледнеше, Юлия виждаше тъмни петна, показващи магически артефакти, приспособления и уреди, донасящи смърт, болка и потайна информация. Съзираше и проявите, представляващи потребителите на Изкуството. Те я ужасяваха. Бе страдала в ръцете на такива хора и преди.
Щяха да са й необходими дни, за да открие Мюли в този лабиринт от очертания и прояви. Тя започна веднага. През цялата нощ го търси в съня си. Продължи диренето и на следващия ден. А вечерта си легна рано. По-лесно й беше да търси насън.
Мюли?
Юлия, къде беше? Търсих те.
Изгубена съм без теб, Мюли. Едва не умрях, когато те изгубих.
Аз също. Плаках с години.
Известно време Юлия мълча, просто извличаща спокойствие от присъствието му. Времето течеше. Тя се опияняваше от щастието си.
И ти ли си като мен, Мюли? Можеш ли да излизаш под слънцето незащитен?
Разбира се. Ти не можеш ли?
Юлия се почувства странно предадена. Тя бе искала двамата да си приличат във всяко едно отношение, включително страданието. Особено страданието. Разказа му за мъките си.
Да можеше да съм бил до теб в онези моменти, Юлия…
Тя го изгуби. Прекара остатъка от нощта в претърсване на модела си, но не откри и следа от Мюли. Може би разговорът й се бе присънил.
Заминаването на Флид непрекъснато биваше отлагано, но той отказваше да сподели проблема. Иризис можа да узнае единствено, че бива изготвяно някакво приспособление, което той да отнесе със себе си в Госпет, и че въпросните приготовления отнемат повече време от очакваното.
Тя многократно бе разпитвана за начина, по който бе убила непознатата гадателка в акведукта. Иризис бе осъзнавала, че в онзи ден е сторила нещо необичайно, но не и самата степен. Покрай останалите си кошмари не й бе останало много време да размишлява.
— Поне двадесет пъти ме разпитаха — уморено каза тя на втората нощ. Заедно с Флид се разхождаха край ръба на скалата. — Вече няма какво да им кажа. Защо продължават с разпитите?
— Защото си сторила нещо, което не е било правено преди — каза Флид. — И което нарушава баланса в ущърб на мистиците. Те винаги са се поставяли на върха на пирамидата. (Или може би трябваше да кажа ние.) Не неуязвими, разбира се, но добре защитени. Ако можем да бъдем надвити от всеки занаятчия, това внася огромни промени в статуквото и повдига множество въпроси. Какво би станало, ако лиринксите се научат да правят това, което си изпълнила ти? Няма да остане следовател, перквизитор или дори скрутатор, който да е в безопасност.