Тиан тласна лоста напред, вложи енергия и зави към прозореца, обърнат към кратера и езерото. Ускорението я притисна назад.
Ярка виолетова светлина я окъпа, заляла стъклото на навигационния ствол. Тиан изгуби полето, механизмът се задави, но вече бе прекалено късно да спира. Жената повдигна ръка пред лицето си, а таптерът се вряза в множеството цветни стъкла. Навсякъде се разхвърчаха дървени и стъклени отломки.
Тиан отдръпна лакът от лицето си. Конструктът падаше като камък. Но виолетовата светлина повече не я обгръщаше и занаятчията успя отново да се включи в полето. Тя отмести превключвателя за летателен режим, дръпна лоста към себе си, установи поток към превъзхождащите излъчвания. Сега й оставаше единствено да се моли.
Нищо не се случи. Може би амплиметът отново отказваше да й се подчинява, решил, че с Витис ще има по-голям шанс да постигне плановете си, каквито и да бяха те? Този път няма да бъде твоето, зарече се младата жена. Таптерът щеше да се разбие, бипирамидата щеше да потъне на дъното на езерото, а когато вулканът изригнеше, потъналият кристал щеше да бъде разкъсан на парчета. Тя запрати тази мисъл към амплимета, стараеща се поне да постигне изменение, ако не контрол.
Машината продължи да се носи към яркосиньото езеро. Стръмните скални стени на кратера прелитаха край нея. Виолетовото сияние отново я сграбчи. Полето премигна, но се върна веднага — Тиан бе излязла извън обхвата на смущаващото излъчване. Само че това не й помогна — бипирамидата не черпеше енергия от превъзхождащите излъчвания. Врязването във водната повърхност щеше да бъде забележително. Ъгълът не беше достатъчен, за да успее занаятчията да се откъсне от падането си и да се издигне.
Сблъсъкът с въздушна яма разтърси таптера и едва не я събори от стола. Жената се вкопчи в лоста, измествайки го встрани. Конструктът започна да се извърта във въздуха. Споходена от неочаквана идея, Тиан изчака таптерът да извърти нос към небето и дръпна лоста с все сила към себе си. За момент кръвта се оттече от главата й и жената припадна. Свести се притисната към седалката. Таптерът се издигаше право нагоре, като детска ракета.
Нириандиол отново се приближаваше към нея, разположен на базалтовия склон над езерото. Занаятчията промени курса си, за да избегне строшения прозорец и аахимите, които насочваха оръжията си. Минис сред тях ли беше? Виолетовата светлина блесна към нея за частица от секундата. Тиан се закани на Витис с юмрука си, промени курс и отлетя.
На юг се стелеше голяма облачна покривка. Младата жена побърза да се възползва от това прикритие, изкачи се над него и определи посоката си по слънцето. Тръпките й от напрежение се бяха предали на самия конструкт, плъзгащ се сред небето. Сега накъде? Най-големият град на Боргистри се намираше на около двадесет левги на юг, но там небето бе чисто и Витис скоро щеше да разбере накъде е поела. Щеше да я настигне в рамките на ден. Присъствието й там щеше да доведе до война.
А може би тя само си търсеше оправдания да не отиде? Тиан се страхуваше от скрутаторите — по подобие на всеки макар и полуразумен човек. Тя все още бе бегълка и на практика отговорна за аахимската инвазия. Неин дълг беше да предаде таптера на скрутатор Кларм, но…
Тиан отчаяно искаше да открие Гилаелит и да узнае за евентуалното си изцеление. Би дала всичко, за да постигне това. Но дори и да успееше да го намери, един лиринкски пленник не бе в състояние да стори много за нея.
Здраве или дълг? Себичност или себеотрицание? Снизорт или Боргистри? Таптерът щеше да допринесе за прекратяването на безкрайната война и цялото страдание, което въпросната рат бе породила. Здравето й не бе от значение. Време беше да изпълни дълга си.
Занаятчията обърна конструкта на юг към Лайбинг, столицата на Боргистри. Или по-точно се опита, защото контролният механизъм не й позволи. Очевидно беше, че амплиметът няма намерение да попада в ръцете на скрутаторите. Не за пръв път я отделяше от тях.
Тиан можеше да се приземи, както вече бе постъпила веднъж, да отстрани амплимета и да поеме към Лайбинг ниско над земята. Това бе най-разумната и отговорна постъпка. Тя се поколеба, но само за миг. Капризният амплимет й бе предоставил достатъчно оправдание. Надеждата надделя над отчаянието и младата жена полетя към Снизорт. Чувстваше се гузна, но пък ако съществуваше шанс да излекува гърба си… какво толкова лошо имаше в това да се възползва от него?