— Проклета да си! — изръмжа той и се приведе, търсейки камък.
Вещицата повдигна ръка, подредила пръсти около невидимо яйце, и бавно започна да ги събира. Ниш започна да се задушава. Лицето му посиня, езикът силом изскочи пред устните. Механикът изхриптя задавено, на който звук откъм кошницата отговори стон.
Тиан започна да се изкачва по скалата. В едната си ръка тя носеше парче удължен метал.
С огромно усилие на волята Крил-Ниш съумя да се отскубне от илюзията на матаха и да си поеме дъх.
— Юлия, помогни ми — изхъхри той.
Главата на перцептора изникна над ръба на кошницата.
— Не зная какво да правя — отвърна треперещият й глас.
— Замери вещицата с нещо. Опитай се да я зашеметиш.
Юлия запрати полупразната си торба с гориво. Черни буци се разхвърчаха навсякъде.
— Не горивото, идиотке! — кресна механикът. — Нямаш ли капка мозък в главата си?
Спътничката му простена. Сетне, за ужас на Ниш, торбата, която висеше на гърдите й, съдържаща безценния амплимет, изхвърча от кошницата и удари вещицата право по лицето, поваляйки я.
Натискът върху гърлото му изчезна окончателно, само че преди да е успял да реагира, Тиан вече се нахвърляше върху него. Крил-Ниш замахна към нея, но бе изтеглил ножа със слабата си ръка и ударът пропусна. Занаятчията замахна на свой ред. Ниш изквича, преценявайки, че замахът й е насочен към слабините му, ала тя се бе прицелила в коленете. Металът блъсна левия му крак и механикът полетя надолу.
Струваше му се, че пада цяла вечност. По време на превъртането си във въздуха осъзна, че все още стиска ножа. Но полетът му приключи, преди да е успял да захвърли оръжието. Прониза го остра болка.
Ниш се раздвижи със стон. Ризата му мокрееше. Вещицата бе коленичила на няколко крачки от него. А Тиан се отправи към торбичката, хвърлена от Юлия, и с победоносен вик извади амплимета.
Юлия плачеше. Ниш отново простена. Погледът му срещна очите на Тиан, сетне се отмести към нарастващите лиринкски форми, затулващи небето със сенките си.
— Наслаждавай се на триумфа си — процеди той. — Няма да трае дълго.
— Нито твоята трагедия — отвърна Тиан. — Сбогом, Ниш. Надявам се никога повече да не се срещнем.
— Ще се срещнем — увери я механикът. — И още как, занаятчия Тиан. Предателка!
Той мъчително се изправи. Тиан помагаше на вещицата да поеме обратно. Близо до мястото, където Ниш ги беше видял за първи път, двете спряха, опрели гърбове до назъбена стърчаща скала, и се приготвиха да се защитават.
Двама лиринкси насочваха спираловидния си полет надолу. Крил-Ниш се колебаеше: дали да избяга още сега, или да остане и изчака, в случай че битката му предоставеше възможност да си върне кристала?
Тази му надежда посърна още в първите секунди. Проклетата вещица повдигна ръце и запрати поредно от златистите мехурчета, този път огромно. То полетя, за да се забие в гърдите на първия лиринкс. Създанието застина във въздуха и се понесе към земята, където тежко се разби по гръб. Вторият лиринкс побърза да се отдръпне. Третия Ниш не можеше да види.
Но от сражението механикът бе видял достатъчно, за да вземе решение. Вещицата беше прекалено силна, кристалът бе изгубен. Той енергично разтърси кошницата, сграбчи въжето на балона и дръпна надолу. Торбата с горещ въздух се стрелна нагоре и балонът се оказа свободен. Ниш побърза да се намести вътре.
Най-сетне бяха свободни от непосилната твърд, където и най-малкото ручейче представляваше препятствие, което да бъде заобиколено. Тук механикът отново се чувстваше в контрол. Не притежаваше нито Тиан, нито кристала, но бе сторил всичко по силите си. И бе предупредил скрутатора за предстоящата инвазия, това беше най-важното. Ниш се настани удобно, решен поне за няколко минути просто да се наслаждава на полета.
Балонът бързо набираше височина. Над ледника той попадна на силен вятър, оттласнал го далеч от планината, на запад. Крил-Ниш се навъси — нужна му беше противоположната посока. Може би най-добре щеше да бъде да се спусне отново сред някое изолирано място, за да изчака подходящ вятър. Което по това време на годината можеше да означава продължително чакане.
Той посегна към въжето на освобождаващия клапан.
— Не! — изпищя Юлия и притисна длани към ушите си. — Не, не!
Тя бе започнала да се върти, повдигнала лице към небето. Ръцете й се размахаха, за да изтръгнат маската. Дневната светлина се стоварваше върху незащитените й очи, пораждайки струи розови сълзи.