— Аз го наричам Гилаелит. Той добре ли е?
— С него се отнасяме добре, макар той да не го оценява подобаващо. Няма да опиташ да избягаш, нали?
— Прекосих голямо разстояние, за да го намеря.
— Същото си сторила и за половия си партньор, а той те е предал. Лоялността ти е по-силна от разсъдъка ти.
Това определено беше истина, макар да не й беше приятно да го чуе.
Рил премина отвъд портите, които бяха охранявани от десетки лиринкси. Създанията носеха някакви оръжия, само че в мрака Тиан не можа да види подробности. Отвъд арковидния тунел започваше по-осветена част — тук стояха огромни пламтящи купи, прикрепени към каменни пиедестали. Над огъня се виеха тежки изпарения. Въздухът бе пропит с тежка миризма.
— Оттук — каза Рил.
Тиан го последва по пътека от утъпкани храсти. Асфалтът блестеше заплашително под премигващата светлина.
— Какво правите тук, Рил? Все още ли плътоформирате?
— Не съм в правото си да ти казвам подобни неща, Тиан.
— Успяхте ли да заловите нилатла?
— Не. Той изчезна.
— Той уби добри хора. Бях се запознала с тях отскоро, но вече се бяхме сприятелили.
— Искрено съжалявам, че създадох този звяр.
Рил изглеждаше по-смирен от преди. Дори сплашен.
— Лиет те умоляваше да го убиеш.
— Трябваше да се вслушам. Отговорен съм за много неща.
Вървяха мълчаливо, докато не достигнаха ръба на пропаст. Поне това бе първото впечатление на Тиан, поправено от спускането им по лепкавите стъпала. Сега тя разбра, че това е една от ямите, вдълбани в пропития с асфалт пясъчник. Под чезнещата лунна светлина й се струваше, че се спуска към езеро от мастило.
— Не мога да се спусна по тези стълби — каза тя.
Рил я повдигна с все тетрапода. Занаятчията прибра краката, за да не се закачат в нещо. Стъпалата се спускаха далеч надолу, само че тя не можеше да ги види в мрака. От битумната воня започваше да й се повдига.
— Как оцелявате тук? — попита тя. — Аз бих умряла.
— Ще видиш.
Лиринксът се обърна наляво, приведе се и пристъпи в тунел, разсякъл тъмния пясъчник. Вървяха дълго, съпровождани от лепкавите му стъпки, и след прекосяването на редица врати просмукващата се миризма намаля. Най-сетне подминаха метална порта, където Тиан усети прилив на свеж въздух, сетне започнаха да се изкачват нагоре. Тукашната скала също бе пясъчник, но оранжев, освен това достатъчно мек, за да бъде отстраняван без усилие. На равни интервали върху стената висяха фенери.
— Да, там рискът от пожар е прекалено голям — каза Рил, разчел мислите й.
От двете им страни личаха отворени помещения, чието разположение съответстваше на представата й за вътрешността на мравуняк. Много от тях съдържаха малки лиринкси — те си играеха, точно като човешки деца. Накрая Рил я въведе в голяма овална зала, изсечена на ръка.
Помещението бе изпълнено с лиринкси, приведени над различни планове, приседнали или просто стоящи прави. Тиан не видя познати сред тях. Тук имаше и човеци, бледни клетници, забравили как изглежда слънцето. Не носеха окови, но всички те бяха обединени от апатичния вид на роби. Повечето от тях бяха млади, най-много на средна възраст. В един от краищата на залата занаятчията зърна едра, чернокожа жена с изпилени зъби и къдрава коса — родом от Крандор. Тя стоеше край голяма плоча и чертаеше символи. Трима полузрели лиринкса се опитваха да ги прекопират върху по-малки дъски.
— Учим най-будните си деца на езиците ви — каза Рил, забелязвайки интереса й, след което й направи знак да не се задържа.
Спряха за момент край мъж, който говореше бавно и отчетливо. Група млади лиринкси се опитваха да повтарят думите му. Човекът размаха ръце и Тиан можа да види, че лявата му китка липсва.
— Моят наставник — каза Рил. — Той ни е служил през целия ми живот. Най-добрият учител, когото познавам. С него сме почти приятели. — Той помаха с ръка, а мъжът повдигна осакатения си крайник в отговор.
Под внимателния поглед на зеленогребенеста женска, стояща на пост, Тиан бе отведена в друга зала, също гъмжаща от лиринкси. Рил нададе пронизително подсвирване, в отговор на което всички те се обърнаха едновременно. Безкрилият се впусна в дълги обяснения, от които Тиан разпозна единствено името си. Присъстващите се бяха вторачили в нея, по кожите им проблясваха багри. Занаятчията не бе в състояние да разбере точния смисъл на цветовете, но можеше да се досети, че те изразяват вълнение. Едра женска прегърна Рил, сетне останалите един след друг го докоснаха по рамото.