Тиан настръхна. Бе изпълнена от неустоимо желание да избяга. Да побегне с цялата бързина, на която краката й…
Рил се поклони на останалите и отведе жената навън.
— Какво правиш тук, Рил? Снизорт се намира на голямо разстояние от Калисин.
— Разстоянията не представляват проблем за нас. Освен това Снизорт е моят дом. Тук живях, преди да възмъжея. Понастоящем Снизорт е най-важният ни град в Лауралин.
— Само допреди два дни не бях чувала за него. Тук ли си се научил да говориш на нашия език?
— Да, още от малък. Както казах, някои пленници са тук още отпреди раждането ми.
— Кога си роден, Рил?
Той посочи годината.
— Но това означава, че си само на четиринадесет?
— Така е.
— Мислех, че си възрастен.
Кожата по ръцете и краката му придоби бледожълт оттенък.
— Ние узряваме, когато достигнем десет години. Повечето лиринкси на моята възраст отдавна са се чифтосали. Поне онези, които са цялостни и имат криле. За разлика от мен.
Малко преди Тиан да избяга от Калисин бе изглеждало, че Лиет и Рил може да се съберат, въпреки несъвършенствата им.
— Лиет също ли е тук?
— Тя пристигна преди два дни.
— Двамата вече двойка ли сте?
Челото му се сбърчи.
— Питаш дали ме е приела за свой полов партньор?
— Да.
— Не. Имаше затруднения.
— За последно бях останала с впечатлението, че вие двамата… че между вас има близост.
Цветни ивици започнаха да се разтичат по лицето му.
— Мъдрата майка оттегли разрешението си и ме изпрати у дома в немилост.
— Сигурно е било неприятно.
— Аз съм глупак — остро каза Рил. — Безкрил урод. Трябва да понеса наказанието си.
Той не каза нищо повече.
Пътят им отново ги отведе надолу. Тук беше по-топло.
— Бих ли могла да видя Гилаелит? — отчаяно попита Тиан.
— Не. Пристигнахме.
Рил отвори обла дървена врата и бутна Тиан вътре. Помогна й да излезе от тетрапода и я настани на пейка, простираща се по дължината на извитата стена. Постави раницата й до нея, нарами машината и понечи да си иде.
— И още нещо.
— Да?
— Дай ми кристала.
Тиан нямаше избор. Тя развърза торбицата, извади амплимета и го остави в протегнатата ръка. За какво ли щяха да го използват лиринксите този път? Дали щяха да видят промяната му?
— Благодаря ти.
Вратата бе затръшната и залостена.
Младата жена постави краката си върху пейката и затвори очи. Опитът й бе протекъл напразно и за втори път се бе озовала в ръцете на лиринксите. Това беше най-глупавото нещо, което бе правила. Рил беше прав за лошата й преценка. Защо, защо бе дошла?
Минаха няколко часа, преди Рил да отнесе Тиан на друго място, на голямо разстояние сред виещи се тунели, от което тя окончателно изгуби ориентация, макар да се стараеше да запомни последователността от завои. Все още таеше слаба надежда, че един ден ще й се отвори възможност да избяга.
Помещението, в което лиринксът я отведе, бе мрачно, влажно, дълго и широко, изпълнено със земна миризма. Из него се стелеха ивици мъгла, сред които привикналият поглед на Тиан скоро различи редици предмети. Те извикваха в съзнанието й асоциации с механичните приспособления в завода, само че тези изглеждаха естествено отгледани от съчетанието на кора, клони, листа, кости, черупки и рогово вещество. Всички се отличаваха по големина, цвят и форма.
По гърба й полазиха тръпки.
— Какви са тези неща?
Рил я понесе по продължение на една редица, до предпоследното съоръжение — висок до брадичката й куб, изграден от напомняща дърво кожа, покрита с неравности. По страните му се простираха последователности, напомнящи листни жилки и гъбни ламели. Слаб лютив аромат прикриваше друг, по-неприятен.
— Седни. — Рил я остави на пода и се приведе над куба.
Тиан се опита да проследи действията му. Изглежда безкрилият бе свалил някакъв капак и проверяваше съдържанието на куба. Разнесе се заплашително бълбукане.
От тъмно отверстие в другия край на помещението се разнесе съскане. Облак мъгла се понесе към куба.