Юлия изпълзя изпод масата. Животинчето се напрегна за миг, сетне се успокои. Наоколо беше пусто. Вратата на скрутаторската трапезария стоеше отворена, масата все още не бе разчистена. Дребната жена натъпка джобовете си с хляб и плодове, а после се отправи към стаята си.
— Е, мишчице — каза тя, докато сядаше на кревата си. — Какво ще правим?
От джоба й надникна муцуна. Юлия я погали по челото, след което мишлето се шмугна обратно вътре. Къде беше Иризис? Дребната жена я потърси в решетъчния си модел и я откри — в другия край на сградата, по-надолу. Посоката беше ясна, но не и как да стигне до точното място.
Тя отново излезе навън и се отправи по коридора. Таванът се намираше почти на шест дължини над главата й и самата Юлия се чувстваше като мишка, промъкваща се с наострен до крайност слух. Страхуваше се, защото нямаше къде да се скрие. Но пък и не беше нужно. Никой не й обръщаше внимание.
Отне й дълго време да се доближи до Иризис. Струваше й се, че крачи през поредица безкрайни тунели. По това време на нощта долните нива бяха мрачни. Но Юлия не се нуждаеше от светлина. Достатъчно й беше да вижда познатата тъмна топка в решетъчния си модел — Иризис. Проява, криеща тайна.
Известна трудност представляваше да задържа Иризис в съзнанието си, защото позицията й в матрицата вече не изглеждаше да съвпада с формата на крепостта. В подножието на едно стълбище Юлия за момент изгуби приятелката си. Трябваше да приклекне в тъмното и отново да потърси.
Иризис я нямаше. Сякаш проявата й се бе променила. Страхът на Юлия се усили. Проявите не се изместваха в модела й, освен ако — подобно на въздухоплави и лиринкси — не се движеха бързо.
Дали не отвеждаха Иризис, за да я убият? Гор бе казал, че иска това да бъде сторено след заминаването на Флид. Но това може би беше лъжа. Ами ако председателят бе знаел, че Юлия е там и ги шпионира? Възможно беше това да е капан. Възможно беше Гор да я следи точно в този момент. Да манипулира модела й.
Тя потърси главния скрутатор и го откри в една от кулите на крепостта. Облекчението бе последвано от паника. Някои от останалите прояви се движеха в нейната посока.
Юлия потисна желанието си да побегне в мрака. Това погълна цялата й налична храброст, а тя не беше много. Животът я бе научил, че смелостта се равнява на глупост. Към нея ли идваха? Нямаше как да бъде сигурна. Имаше и друг проблем: моделът й не включваше войниците, които не притежаваха талант за Тайното изкуство. Гор можеше да е разпратил стотина пазачи подире й, а тя щеше да разбере единствено когато те се окажеха близо до нея.
Не мога да го направя. Прекалено трудно е. Иризис, къде си? Отделяйки се от подножието на стълбището, тя зави наляво, но веднага разбра, че тази посока е погрешна. Започна да напредва в противоположност, сетне внезапно спря, заслушана. Стъпки ли бе доловила?
Дребната жена се събу, привърза ботушите един за друг и натъпка чорапите вътре. Допирът на плочките й хареса, придаваше й повече сигурност. Стрелнала се напред, безшумна като мишката, която все още носеше в джоба си, Юлия се опита да се успокои. Никой тук не притежаваше таланта й. Не можеха да я проследят, освен ако не използваха кучета, а тя не бе подушила такива.
Тя се изкачи, спусна се, прекоси един коридор, после друг. Отново се консултира с решетъчния модел. Онези прояви бяха спрели, а това бе почти толкова смущаващо, колкото приближаването им към нея.
Все така не можеше да види Иризис, без значение колко се напрягаше. И тогава зърна черното топче за миг, сякаш нещо се бе разместило. Страхът й се усили. Дали не криеха Иризис от нея? Дали Гор по някакъв мистичен начин не наблюдаваше всяко нейно действие?
Макар че Юлия можеше да вижда повечето форми на магия, а също и хората, които ги използваха, тя не разбираше Тайното изкуство. Според нея мистиците бяха способни на всичко.
Тя започна да се спуска по поредното стълбище, само че по средата на пътя ужасът я надви. Юлия се сви, приклекнала, и започна да се поклаща. Изпитваше все по-силно желание да захвърли дрехите си и да крещи до прегракване, както бе правила като малка. Не можеше да продължи. Как й се искаше в този момент Мюли да е нея. Не си спомняше миризмата му, но сигурно бе подобна на нейната. Мюли, къде си? Юлия не смяташе, че е способна да продължи. Дори и заради Мюли.
Мишката бе започнала да драска в джоба й. Юлия пъхна пръсти вътре, а животинчето ги подуши и близна. Усещането беше приятно, гъделичкащо, дружелюбно. По някаква странна причина мишлето й напомни за Ниш, а това извика спомена за битката с нилатла, където Юлия бе спасила живота на механика. Макар дребна, ужасена и слаба, тя бе спасила храбрия и дързък Ниш, нейния герой.