Гризачът се намести в ръката й и Юлия го извади, обгърнала го в дланта си. Мишлето не се страхуваше от нея. Тя също не биваше да се страхува. С бързо движение дребната жена прибра животинчето обратно в джоба си и се изправи. Трябваше да опита да помогне на Иризис.
Сега тя отново започна да претърсва решетъчния си модел, но този път се съсредоточи върху петното, което скриваше Иризис. Затрудняваше се да определи границите му, то не спираше да се изменя. Тогава Юлия извъртя модела си и веднага видя проявата на приятелката си. Председателят се смяташе за умен, но нямаше никаква представа от таланта й.
Юлия се бе спуснала в подземните нива на Ненифър. Те не бяха тъмници — от двете страни на просторните коридори се разполагаха множество работни помещения. Но сега всичко около нея бе пусто.
Нивото на Иризис бе осветено — на равни интервали върху стената блестяха фенери. В далечния край на коридора седеше пазач. Юлия започна да се промъква край стената, прикрита в сенките. Войникът често се оглеждаше, но не я видя.
Най-накрая тя откри стаята. Можеше да усети, че Иризис е вътре. Вратата бе заключена с помощта на Изкуството — долавяше магията дори и без да поглежда в решетката си. Юлия продължи. Как щеше да измъкне приятелката си, след като дори скрутаторът се бе провалил?
Малко по-надолу дребната жена откри празна стая, приседна вътре и изяде малко хляб, споделяйки го с мишока в джоба си. Присъствието му беше изненадващо успокояващо.
Тя се замисли над запечатващото заклинание. Способна да вижда Изкуството в безчислените му форми, Юлия не бе в състояние да развали дори и най-простата магия. А тази — веднага личеше по извивките на възела й в решетъчния модел — бе изключително сложна. Понякога бе възможно възлите да бъдат развързани, но това бе опасно — съществуваше риск да бъде нападната от скритото вътре.
Тази проява бе непосилна за нея, защото стегнато изплетената й структура не позволяваше да бъде анализирана. Юлия остави заклинанието и отново се съсредоточи върху Иризис. Последната за пореден път се оказа скрита. Заклинанието обгръщаше мястото, където високата жена бе пленена.
Юлия отново извъртя модела си. Откри отвор, който й предостави поглед към проявата на Иризис. Непосилно усещане бе да се намира тъй близо до нея, а да не може да й помогне. Прибирайки остатъка от хляба, тя отново се доближи до вратата на приятелката си. Надяваше се, че близостта може да й предостави някаква идея. Пазачът все така стоеше в другия край на коридора.
Юлия въобще не можеше да види Иризис. В раздразнението си тя стори нещо, което не бе опитвала преди — обгърна проявата на заклинанието в модела си и се опита да го измести.
Споходи я странно лепкаво усещане, както когато — много отдавна, като съвсем малка — се бе опитала да отдели октопод от скалата му. Вратата проскърца.
В стаята се разнесоха стъпки.
— Кой е там? — разнесе се гласът на Иризис, просмукан с безнадеждност. — Гор, ако пак сте…
— Аз съм. Юлия.
— Юлия? Какво правиш тук?
— Канят се да те убият веднага щом скрутаторът замине.
— Не съм изненадана.
— Кога заминава той?
— Призори — отвърна Иризис.
— Значи остават четири часа.
Юлия не можеше да мисли за смъртта на приятелката си — намирането на Мюли изцяло занимаваше съзнанието й:
— Трябва да ми помогнеш, Иризис.
Другата се засмя кухо.
— С радост, малката ми. Само поискай. Изцяло съм на твое разположение.
— Искам да ми помогнеш да намеря брат си.
— Не знаех, че имаш брат.
— Мюли е моят близнак. Беше отведен, когато бях на четири. Той е също като мен.
— Така ли? Интересно дали и някой друг знае това.
— Иризис! — просъска Юлия. — Обещай, че ще ми помогнеш да го намеря.
— Юлия, днес ще ме убият. Не мога да помогна на никого, включително и на себе си.
— Мога да отворя вратата.
Последва дълбоко мълчание.
— Юлия, ако наистина можеш да ме освободиш, обещавам, че ще ти помогна да намериш брат си.
Мишлето се раздвижи. Войникът се надигна от стола си и се отправи на поредната си обиколка.