Стори им се, че е изминала цяла вечност, преди най-сетне да доловят полъха на свеж въздух.
— Малко остана.
Юлия само изсумтя в отговор.
Достигнаха го внезапно — овален отвор, само малко по-светъл от околния мрак. Зората не беше далеч.
— Внимателно — каза Иризис. — Ако се подхлъзнеш…
Самата тя в по-голяма степен се нуждаеше от това предупреждение. Юлия стъпваше внимателно и никога не рискуваше. Иризис напусна тръбата по ръба — за свой късмет. В средата се бе натрупала зеленикава хлъзгавина. От нея оттичащата се вода политаше надолу, към Съсухрената долина.
Застанала на ръба на канала, Иризис извърна глава нагоре. Склонът над нея бе почти отвесен. Не се виждаше нищо, което да улесни изкачването им. Щяха да са им нужни поне въжета, а сигурно дори и те не биха били от полза без други принадлежности.
— Съжалявам, Юлия. Невъзможно е да се изкачим.
Юлия се промъкна до нея.
— Ксервиш тръгва.
— Не го виждам. — Иризис изви врат. Далеч наляво сянка се издигаше над скалата. Въздухоплавът. — Флид! Флид! — Тя започна да размахва фенера. — Флид!
Въздухоплавът продължи да набира височина. Юлия се сви обратно в тръбата и изплашено покри лице с длани.
— Какво има, Юлия? Какво не е наред?
— Гор!
Иризис остави фенера вътре и надникна. Върху ръба се движеха силуети. Един от тях сочеше надолу, към отвора на тръбата. Светлината на фенера сигурно веднага се набиваше на очи сред тъмната скала.
— Идват — каза Юлия. — Сега никога няма да намеря Мюли.
— Утре по същото време и на двете ни няма да се налага да се тревожим за това — промърмори Иризис. Тя отново размаха фенера с надеждата, че Флид ще го види, макар да се съмняваше, че той би могъл да направи нещо. — Няма ли някакъв начин да сигнализираш на въздухоплава с решетката си?
По пътя Юлия се бе опитала да обясни стореното. Иризис не бе разбрала нищо.
— Никой друг не може да я види — обясни дребната жена с тон, съответстващ за разясняването на нещо очевадно.
— Ами ако я обърнеш около Флид, както когато ме освободи?
Иризис осъзна нелепостта на думите си още в момента на самото им изричане.
— Не мога — трепереше Юлия. Изглежда беше на път отново да изпадне в един от пристъпите си.
— Къде е мишлето ти?
Дребната жена пъхна ръка в джоба си и малко се успокои.
— Тук е.
— Ще ми го покажеш ли?
Юлия извади животинчето. То се взираше спокойно в нея. Мустачетата му потрепваха.
— То ти се усмихва — каза Иризис. — Какво храбро мишле.
Юлия също успя да се усмихне, докато прибираше мишока обратно в джоба си.
Над тях търчаха хора, звучаха викове.
— Тук долу — кресна някой.
— По никакъв начин ли не можеш да дадеш знак на Флид? — меко попита Иризис.
— Не зная как.
— Погледни в модела си, Юлия. Виждаш ли въздухоплава и Ксервиш?
— Да.
Защо бе толкова трудно да се говори с нея?
— Направи това, което си направила с вратата. Така Флид може да осъзнае, че сме тук.
— Не — отвърна Юлия. — Ти не познаваш модела.
— Моля те, опитай.
— Не мога.
Талантът на Юлия споделяше нейната собствена упоритост. Може би, подобно на храбростта й, изникваше като последен вариант. Заплахата към самата нея не бе задължително условие — в тези ситуации тя най-често завираше глава в пясъка. Но когато някой, към когото тя беше привързана, бъдеше заплашен, Юлия ставаше същинско зверче. Може би изгубеният й брат бе ключът?
— Къде е брат ти, Юлия?
— Не зная — нацупено каза тя. — Остави ме. Мразя го.
— Не го мразиш — каза Иризис, отново размахваща фенера. Въздухоплавът вече се намираше високо. След няколко минути щеше да се е отдалечил безвъзвратно. А след още няколко минути тук щяха да са се спуснали войници. — Той ти липсва ужасно.
— Не!
— Щом Мюли притежава твоя талант — Иризис подбираше думите си много внимателно, — възможно е скрутаторите да използват и него. Може да се намира в опасност.
Юлия се сепна и започна да поклаща глава към раменете си.
— Ако успеем да се измъкнем, с въздухоплава бихме могли да прелетим половината Лауралин. Ако Мюли е някъде на изток, ще го видиш в модела си.