Матриархът и Хюл редовно идваха, за да погледнат торгнадра й. С усилването на меланхолията й те започнаха да се появяват по-често, само че цветовете им показваха раздразнение. След последното им посещение Рил остана проснат на пода близо час, а когато се изправи, очите му се бяха свили като стафиди.
Лиет остро му каза нещо. Безкрилият неохотно проблесна в жълто и черно. Прозрачната женска го изправи на крака и го избута навън. Скоро тя се върна, застана до схематизатора на Тиан и впери поглед в нея, потракваща с нокти по пода.
Мълчанието стана изключително гнетящо.
— Какво има? — попита занаятчията.
Без да отговори, прозрачната се отдалечи.
Тиан остана разтревожена, докато Рил не се появи с мъж, който й бе смътно познат. Това беше сакатият, когото бе зърнала при идването си в Снизорт.
— Учителят говори твоя език — каза лиринксът, след което ги остави.
През подутите си клепачи Тиан почти не можеше да види мъжа насреща си. Слаб, с изпито лице, тъмни коси и тъмни очи. След известно мълчание наставникът попи сълзите й с парче плат. Със същото обърса и потеклия й нос.
— Извинявай — каза тя. — Не зная защо плача.
— Понякога схематизаторът има такъв ефект.
Той говореше с познат акцент — съотнесен към южното крайбрежие на Ейнунар. Разбира се. Та нали той бе учил Рил. Тиан отново се разплака, този път от радост.
— Съжалявам. Повече от половин година не бях чувала родния се език. — Звуците бяха изострили копнежа й по завода. — Как се казваш? Или да те наричам учителю?
— Ако предпочиташ. Това е моето призвание тук. Някога се наричах Весил, но сега това название не е подходящо.
— Какво става, учителю? — Не й харесваше да се обръща към него с това название. — Защо лиринксите се страхуват толкова? Те са силни.
— Не толкова силни, за да се надяват да имат успех срещу армиите, настъпващи срещу Снизорт. Тук работят над изключително важен проект. Страхуват се, че няма да успеят да го завършат.
— Не могат ли да пренесат разработките си отвъд морето, докато премине опасността?
— Не зная. Тъй като владея езика ми, те са особено предпазливи около мен.
— Лиринксите са ни надвивали многократно. Защо се страхуват сега?
— Заради аахимите и техните конструкти.
Тиан потръпна от страх. По някаква причина мисълта за аахимите и преследващия я Витис я ужасяваше по-дълбоко от лиринксите.
— Лиринксите се боят, че аахими и човеци ще се обединят срещу тях — продължи наставникът. — Снизорт е уязвим. Ако мястото бъде обсипано с огнени снаряди, асфалтът ще пламне и ще гори в продължение на десетки години. Лиринксите особено се боят от огън.
Представила си как бива пленена тук по време на пожара, Тиан потръпна отново.
— Аз също.
— Но те трябва да довършат това, за което са дошли. По тази причина твоят торгнадр е толкова важен.
— Какво щяха да правят, ако аз не се бях появила?
— Те разполагат с работещ торгнадр тук, само че той е в употреба от години и бързо се разпада. Отвъд морето трябваше да пристигне резервен торгнадр, но бил изгубен. Паднал във водата. Това страшно ги бе разтревожило. До твоята поява. Твоят талант и амплиметът им предоставиха възможността да създадат най-мощния торгнадр до този момент.
— За какво служат тези торгнадри?
— Вече е останал само един — твоят.
— Ами всички тези останали схематизатори?
— Техните торгнадри бяха неуспешни. Почти винаги става така. Сега биват преобразувани в лимнадри, финадри, зигнадри и други по-дребни приспособления.
— Моят е единственият? — удивено каза Тиан.
— Да. За три години схематизиране са изработили хиляди дребни устройства, но само два торгнадра. От цветното им общуване виждам, че възлагат огромни надежди на твоя. Ако той не бъде готов навреме, Снизорт ще рухне.
— И тогава ще бъдем изгорени живи.
— Уви.
За да спаси живота си, Тиан трябваше да се надява, че нейният торгнадр ще се развие бързо. Но ако Снизорт оцелееше, това означаваше гибел за човешката армия. В такъв случай неин дълг беше да унищожи или саботира устройството.
Наставникът замълча. На занаятчията започна да й става неловко от присъствието му. Прииска й се той да си иде. Инвалидът наистина се оттегли след малко, а Тиан отново заплака.