В почивките между схематизирането тя спеше или умираше от скука. Апетитът й се възвърна, защото храненето беше единственият процес, над който тя имаше известен контрол. Торгнадрът растеше пред очите й. Едновременно с него се задълбочаваха и мислите й за дълга. След бягството от Калисин и ужасяващите последици от принудителното й сътрудничество тя се бе зарекла, че никога повече няма да помага на лиринксите. А ето че в момента правеше точно това, и то по начин, който можеше да се окаже стократно по-опасен. Дългът й бе ясен: тя трябваше да унищожи торгнадра.
Но в схематизатора тя не можеше да помръдне, а когато я изваждаха, лиринксите я отнасяха в друга стая, за да спи. Тиан не можеше и да повлияе на приспособлението — то извличаше от нея нужното, а тя дори не знаеше какво е то.
По време на следващата процедура занаятчията наблюдаваше по-внимателно. Видя, че схематизаторът я разчита и пренася наученото върху растящия торгнадр. Видя прииждането и оттичането на полето и засияването на амплимета, когато през него протичаше енергия. Самият той не поглъщаше излъчване, но несъмнено тази енергия трябваше да отива някъде, защото полето се изменяше рязко. Сега бипирамидата премигваше яростно, както в Тиртракс. Може би отново разговаряше с местната възлова точка?
Какво ли щеше да стане, ако тя вложеше енергия в амплимета и се опиташе да увреди торгнадра или самия схематизатор? Тиан се опита, само че маската не позволи на таланта й да се разгърне по такъв начин. Лиринксите бяха помислили за всичко. В края на сеанса, когато маската и амплиметът бяха свалени, занаятчията плака с истинско отчаяние.
В този момент торгнадрът се бе увеличил достатъчно, за да стърчи над върха на кофата. Нощем, когато светлините угаснеха, той излъчваше слабо зелено сияние.
Видът му я притесняваше. Струваше й се, че растящото приспособление я наблюдава в стремежа си да я пресъздаде по-точно. Макар да знаеше, че подобни мисли са нелепи — Рил й бе казал, че торгнадрът не разполага с интелект и съзнание, а механично копира способността й да усеща полето и да черпи енергия от него. И все пак близостта пораждаше неспокойство.
Весил идваше да я вижда всеки ден. Тиан знаеше, че Рил му е заръчал да се отбива, но пак очакваше с нетърпение посещенията му. Въпреки годините робство, наставникът оставаше бодър и се стараеше да разведрява младата жена, като й разказва за далечни места и отдавна отминали времена — Великите сказания, а също и по-незначителни Истории. Неговото присъствие й напомняше за опростения живот във фабриката. Само как копнееше да се върне там…
Често виждаше и други човеци — пленници, вършещи незначителна и черна работа. Тиан вече разпознаваше около десетина сред тях, предимно мъже, заловени войници, оставени живи заради определената си ценност. Малцина от тях говореха езика й, но пък те почти не разговаряха и помежду си. Всички изглеждаха превити духом.
Един от тях се приближаваше сега, строен мъж на средна възраст, с права бяла коса и кожа с гъбен цвят. Няколко пъти той бе идвал да й носи храна, насипвайки зеленикавата помия, без да я гледа в очите. Върху лявото му рамо липсваше парче мускул, несъмнено стара рана от войната. Засегната ръка висеше безсилно.
— Здравей. Наричат ме Тиан. А ти как се казваш?
— Не позволено разговарям — промърмори той с отвратителен акцент.
— Ще разговарям с когото си искам. Хей, върни се.
Но днес повече не го видя. Същото се отнасяше и за обяда й.
Лиет провери растежа на торгнадра и постави кофата обратно. Тиан се канеше да спомене пропуснатия обяд, но се отказа. Днес лиринксите изглеждаха особено напрегнати, а тя не искаше да навлича неприятности на пленника.
Малко след това се появи възрастният лиринкс, придружаван от обичайната си свита. Той намести очилата си, постави на главата си нещо, което напомняше маската с пипала, слагана върху Тиан, и се навъси. Поне занаятчията разтълкува така мимиката му.
Лиринксът рязко си свали маската и заповеднически изхриптя към Рил. Безкрилият отговори, угоднически свит.
— Жжик мирр; прфии зззук! — изръмжа очилатият.
Рил скочи и извади Тиан от схематизатора, за да я представи за оглед. Едрият мъжки се зае да проучва висящите безпомощно крака, след което отправи поредно нареждане към безкрилия.
Рил понесе занаятчията. След дълъг преход тя бе отведена, капеща, в дълга и тясна стая, по форма напомняща ампутиран пръст. В средата на помещението се издигаше маса, обгърната от ярка светлина. Тиан бе положена да легне отгоре й, след което огледът продължи, насочен по протежение на гръбнака й и — подозираше, макар да не можеше да усети — краката й.