— Напредват през Боргистри и Алмадин, а също и Ооло и Нихилнор, според последните ни сведения.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— От теб ще искам да научиш колкото се може повече за полето и начина, по който излъчването му се променя. Перквизиторе, би ли донесла картата на Снизорт?
Фин-Мах я разгърна.
— Възловата точка не е разположена точно на територията на Снизорт, а няколко левги южно, под земята.
— Под земята? — навъси се Ксервиш Флид.
— Моят предшественик я е нанесъл преди години, заедно с околните възлови точки. Обичайно възлите се асоциират с известна географска проява: хълм, вулкан, каньон, разлом… Но не и този.
— Какъв е теренът там?
— Хълмист. Ниски хълмове.
— Има ли варовици?
— Да.
— Мини, пещери?
Фин-Мах сви рамене:
— Не са ми известни.
— Това не ни помага особено — рече скрутаторът. — Отиди до възловата точка, Иризис. Вземи и Юлия със себе си и вижте какво ще откриете. В настоящия момент полето е по-слабо от пристигането ни, което означава, че лиринксите извличат още повече енергия. Потърси и следи от възлопресушител.
— Но този участък се намира в лиринкска територия. Как ще стигнем до него?
— Въздухоплавът ще те спусне тази нощ. Ще дадеш знак, когато сте приключили с работата си, но за всеки случай бъдете готови и за самостоятелно прибиране.
Иризис се надяваше, че няма да й се наложи да прилага подобна готовност. Възловата точка се намираше на двадесет левги северно от Госпет, поне пет дни път през такъв терен — в най-оптимистичния вариант, включващ сътрудничеща Юлия. Нещо, което не бе твърде вероятно.
Двете прекараха половината пълнолунна нощ из територията на възловата точка. Никакъв белег върху повърхността не указваше същинското й местонахождение, но тя бе източник на едно от най-силните излъчвания, които Иризис бе усещала. Полето се простираше почти двадесет левги във всички посоки, преди да започне да се припокрива с излъчванията на по-далечни и по-слаби възли. Самата възлова точка бе дребна, не повече от хиляда крачки в диаметър. Като жълтъка на яйце, обграден от отслабващото лъчение на белтъка.
— Виждаш ли някакви следи по земята? — питаше Иризис за (струваше й се) стотен път. — Ями, дупки?
— Не — отвърна Юлия.
— Усещаш ли възлопресушител наблизо?
— Не! Уморена. Да спя искам.
В последно време Юлия винаги изглеждаше изморена. Поредната тревога, струпала им се на главата.
— Още малко. Почти сме готови — каза Иризис.
Спътницата й промърмори нещо грубо, но продължи. Юлия усещаше формата на излъчването, а Иризис си отбелязваше измененията. Когато приключиха, до зазоряване оставаха само няколко часа.
— Има ли нещо тук, Юлия?
— Не. Трябва да спя.
— Полегни още сега, ако искаш. Свършихме.
Иризис даде уговорения сигнал, но отговор не последва. Надяваше се, че няма да им се наложи да поемат пеш — Западният път, първото място, от което можеха да се надяват, че ще бъдат прибрани от последваща мисия, се намираше далече. Трудно щяха да останат незабелязани толкова дълго на вражеска територия.
Свършената от тях работа само затвърди подозренията й. Източникът на полето се намираше дълбоко под земята и наблизо не можеше да има възлопресушител, иначе Юлия щеше да го е усетила. Сега им се налагаше да продължат претърсването с помощта на въздухоплава и да се надяват, че ще се натъкнат на видими особености от рода на хлътнала земя или неочаквано избликнали горещи извори. Юлия трябваше да съсредоточи търсенето си в определена зона.
Иризис прекара остатъка от нощта в напрегнато чакане. Въздухоплавът не се появи. На разсъмване Юлия се събуди внезапно, за да повърне, а после се сви под сянката на едно дърво, отказвайки да помръдне. Денят бе същински кошмар за Иризис.
Веднага след смрачаване тя повтори сигнала. Само след минути въздухоплавът се появи.
— Къде по дяволите бяхте снощи? — попита Флид, докато тя се качваше в гондолата.
— Точно тук! — остро отвърна тя. — Чакахме да ни вземат.
— Екипажът е обиколил мястото стотина пъти, но не е съумял да ви намери. Вдигнаха ме от леглото.
— Бедният. Сигурно са прелитали над погрешно място.
— Не виждам как биха могли. Ориентирали са се по полето. Открихте ли възловата точка?