Тиан почувства кръвта й да се смразява.
— Не би сторил подобно нещо — прошепна тя. — Не би могъл.
— Погледни вашите собствени Истории, Тиан. По-напредналите раси, по-могъщите нации са унищожавали стотици от по-слабите.
— Но ние имаме древна и забележителна цивилизация. Как е възможно някой да си помисли…
— Казах ти. Погледни хрониката на Сантенар.
Тиан отказваше да приеме подобно нещо. Отказваше дори да си помисли, че Витис би могъл да прояви подобна отегчена безгрижност към древния й вид и цялата му история, за да го унищожи, както се стъпква хлебарка.
— И нищо не може да се направи? — замаяно запита Тиан.
— Не бих казала нищо. Витис трябва да има и слабости.
— Освен съревнованието между клановете, други не видях.
— То би изчезнало в мига, в който аахимите се почувстват заплашени.
— А сантенарските аахими биха се присъединили към тях, за да ги подсилят още повече.
— Ако бъдат подложени на достатъчно силен натиск, вероятно биха го сторили.
— Но не и ти, Малиен?
— Никога не бих предала аахимите, Тиан. Но ще направя всичко по силите си, за да помогна на цялото човечество.
— Аз също! — зарече се занаятчията. — Аз доведох тук аахимите. Мое задължение е да възстановя баланса.
Ала как? Тя бе пленена от обстоятелствата, на стотици левги сред нищото.
Малиен се наклони напред в стола си, свела поглед към връхчетата на ботушите си. Ръцете й с изпъкнали вени трепереха, тя ги отпусна в скута си. Понечи да каже нещо, но нерешително замълча.
Тиан не я подкани. Малиен можеше да й предложи само думи. Думите не променяха нищо.
— Нямаш представа какво изпитах, когато чух за амплимета — каза накрая старицата.
Занаятчията не очакваше подобно изказване и не можа да сдържи приплама на ревност, примесена с гняв.
— Защо? — хладно попита тя. — Какво значение би имал той за теб?
— Би ми предоставил шанса да съзра изгубения Аахан.
— Ти не си родена там. — Историите бяха категорични по въпроса.
— Не. Аз съм потомка на доведените тук роби на хароните. По тази причина малцина изсред нас се чувстват като у дома си на Сантенар. Аз също не правя изключение, макар моите деца и моите родители да почиват сред сантенарска земя. Ние не спираме да копнеем по Аахан, да тъгуваме за света, който ни е бил отнет. А сега шансът за завръщане е изчезнал завинаги, защото скоро няма да има Аахан. Но пак бих могла да използвам амплимета, за да го зърна.
— Но нали ти сама каза, че Аахан вече е разрушен?
Гневът на Тиан си беше отишъл, но пак не й се искаше да даде кристала на Малиен, дори и за кратко.
— С помощта на амплимета и огромно количество воля бих могла да обърна поглед назад към дълбините на времето. Дори бих могла да съзра онзи рай, който е представлявал Аахан преди хароните да ни го отнемат. Тиан, не би могла да разбереш колко копнея за това. — Малиен поклати глава, а от дълголетните й очи покапаха сълзи.
Искрената мъка на старата жена отстрани и последната неохота на занаятчията.
— Вземи — каза тя и дръпна вървите на кесията, която носеше на гърдите си. — Надникни в миналото и утоли копнежа си.
— Страхувам се — тихо отвърна Малиен. От силата и увереността й не бе останала и следа. Сега тя приличаше на обикновена старица, преживяла повече мъка, отколкото триумф.
— Боиш се, че отварянето на портала може да го е покварило?
— И това. Но повече се боя от това, което ще видя.
Малиен не разясни думите си, а Тиан не я попита. Не смяташе, че има право. Кристалът меко проблясваше върху протегнатата й длан. И двете се бяха загледали в сиянието му, сякаш криещо тиха заплаха.
Малиен потръпна и протегна ръка. Дългите й пръсти и палецът се обвиха около амплимета и го повдигнаха. В началото бипирамидата се отдели трудно, като обвързана с невидими нишки за дланта на Тиан. Последва неочакван пукот. Кристалът полетя във въздуха, окъпан в ярко сияние. Занаятчията изпищя, но пръстите на матаха отново уловиха кристала и скриха сиянието му.
Възрастната жена се изправи.
— Ела.
Двете отново се насочиха към балкона.
— За какво съм ти?
— Просто искам да бъдеш до мен — отвърна Малиен и седна на каменния стол.