— Кога се случи това, учителю?
Не, продължаваше да не й харесва да се обръща към него по такъв безличен начин.
— Отдавна. Преди пет или шест години. Тук човек бързо губи представа за времето.
Тя се почувства по-близка с него. Учителят бе труден за описване човек, нито висок, нито нисък; нито красив, нито грозен. Беше слаб, но пък това бе обща черта за всички тукашни пленници. И блед — малцина от тях съзираха слънцето. В тъмните му очи се четеше доброта, челото му беше покрито с бръчки. Върху ръката му личаха мазоли — очевидно лиринксите се възползваха не само от знанията му.
— Ако торгнадрът ми се окаже успешен, ще причини гибелта на хиляди. А всички тези хора около мен… И те ли…
— Не, Тиан. Казах ти, че торгнадрите се изработват трудно. Останалите схематизират слаби приспособления. Лимнадри, финадри… Повечето от тях също остават неуспешни.
— Какво представляват тези устройства?
— Лимнадрите се използват за шпиониране. Те могат да усещат движещи се кланкери. По-скоро можеха, защото миналата година механизмът на кланкерите бе променен. А финадрите извличат малки количества енергия от полето. Те не се използват самостоятелно, а за захранване на други приспособления. Нещо като контролери. От мен успяха да измъкнат лимнадр, защото имам усет към езиците. С други думи, подходящо за шпиониране.
— Разбирам. Имаш ли нещо против да те наричам Весил? Неприятно ми е да се обръщам към теб по такъв сух начин.
— Не, разбира се.
Тук разговорът им приключи, защото Весил бе отзован. Но той продължи да я посещава, когато меланхолията й се влошеше прекалено. Като цяло двамата не разговаряха много, ала и самото му присъствие бе достатъчно за Тиан. С него тя се чувстваше спокойна — нещо, което не можеше да се каже за останалите пленници.
Тя често си мислеше за Гилаелит. Стопанинът на Нириандиол се бе отнасял мило с нея по свой си начин, но накрая, подобно на всички, бе предпочел собствения си интерес. Тиан не се съмняваше, че тетрархът се справя добре, но не разбираше по какъв начин той очаква да се сдобие с амплимета.
Старият Хюл идваше да проверява торгнадра след всеки сеанс схематизиране. На петото подобно посещение той се усмихна едва забележимо, докато повдигаше стъклената кофа и оглеждаше приспособлението през прозрачното дъно.
Рил му каза нещо, в отговор на което възрастният мъжки яростно поклати глава. Безкрилият погледна към Тиан, а Хюл остави кофата обратно. Сетне с хрипкав глас издаде нареждане, в което жената можа да различи собственото си име и названието на създаденото устройство. Накрая се отдалечи, отнасяйки торгнадра.
— Оправен ли е торгнадрът? — прошепна тя към Рил.
— Не — отвърна лиринксът, след като се огледа. — И старият Хюл не разбира защо. Но сега е в по-добро състояние от предишното — ще свърши работа.
Какво ли бедствие щеше да тежи на съвестта й?
— Няма ли да ме извадиш? Кожата ми е изключително раздразнена и възпалена.
— Няма време. Трябва да започнем нов торгнадр и да се надяваме, че ще успеем да го завършим.
— Не — промълви тя. — Не мога повече, Рил.
— Трябва. — Безкрилият не я погледна в очите.
Единствената разлика в сесиите на новото схематизиране бе удължената им продължителност. Тиан често се замисляше над тази разлика. Може би втората процедура се осланяше на някакво привикване, но пък ако действително бе така, защо лиринксите имаха толкова малко торгнадри? Дали второто схематизиране не беше и фатално?
Растящият торгнадр бе придобил големината на едра диня, когато пещерата се разтърси, сякаш нещо се бе стоварило високо над главите им. Рил остави кофата си. Очите му се бяха уголемили. Червено-черни ивици плъзнаха по ръцете му. Реакцията му пренесе страха и върху нея.
— Какво става, Рил? — прошепна Тиан.
— Битката започва, а ние още не сме готови. — Безкрилият затвори очи. — Вече виждам как Снизорт гори. Пожари! — задави се той, оглеждащ се като притиснато животно.
— Рил?
Но той вече бе изчезнал.
Тя с мъка потисна писъка си. Ако Снизорт действително гореше, не й оставаше друго, освен да очаква смъртта си с цялото достойнство, което съумееше да събере. Започна да диша дълбоко, за да успокои нервите си. Не помогна. Надяваше се поне смъртта да я сполети бързо.