Тиан се намести. Умът й работеше трескаво. Ето какво бе целяла процедурата между двете схематизирания. Старият Хюл бе схематизирал — или по-скоро плътоформирал — увредения й гръбнак.
Наистина ли тя бе претърпяла плътоформиране? Повдигна й се. Ами ако бяха използвали част от някакво друго създание, за да й върнат движението? Тя си представи как в гърба й има нещо, което нараства и се храни от нея. Но поне за момента тя отново можеше да ходи. А това си струваше.
Занаятчията продължи с опитите да се изтласка, ала ръцете й не притежаваха достатъчно сила, за да преодолеят желето. Тя отново отпусна глава върху схематизатора и, въпреки продължаващите трусове, потъна в дълбок сън.
— Тиан?
Тя се сепна. Това звучеше като гласа на Весил. Залата бе пълна със стелеща се прах, а самият въздух бе застоял. Явно вентилационните духала вече не работеха.
— Весил?
Той с бърза крачка се приближи към нея.
— Слава на небесата, че се върнах.
Макар и с една ръка, наставникът я измъкна с лекота. Подаде й някакви парцали, с които тя да се поизчисти, докато той намери дрехите й. Кожата на Тиан се бе покрила с раздразнени петна.
— Какво става, Весил?
— Лиринксите от подземията също се включиха в битката. Сражението е много разгорещено, а и има проблеми с полето. В долните нива има дим. Снизорт бива изоставян.
Тиан обви ръце около себе си. Случилото се в последно време я правеше подозрителна, дори към него.
— Те ме оставиха да умра.
— Убеден съм, че не е било умишлено.
— Рил ме изостави!
— Той бе изпратен горе. Бях сигурен, че ще отведат и теб заедно с останалите важни пленници, но в паниката…
— Знаеш ли пътя до повърхността?
— Разбира се… ако успея да го достигна.
Тиан успя да се облече, само че краката й все още бяха слаби. Налагаше се мъжът да носи нея и раницата й. След няколко минути, когато умората му започна ясно да проличава, Тиан каза:
— Продължи сам, Весил. Не можеш да ме носиш през целия път.
— Няма да те оставя.
— Така ти също ще умреш.
— Изправен съм пред този риск от деня, в който бях пленен. Предпочитам да умра, отколкото да изоставя приятелка.
— Аз изоставих своите — рече занаятчията. — Но те бяха мъртви.
Двамата седнаха на пода, за да може Весил да си поеме дъх.
— Много красив кристал — отбеляза той.
Тиан докосна бипирамидата.
— Това е специален вид хедрон. Амплимет. Той може да захрани тетрапода ми… Ако знаеш къде е.
— Предполагам, че е в някое от близките складовите подземия. Но ако полето изчезне, няма да имаш голяма полза.
— Амплиметът е достатъчно мощен, за да се включи и към далечно поле.
Стига да можеше да му се довери. А как можеше да му има доверие след всичко, което кристалът бе причинил?
Но пък тя се съмняваше, че амплиметът иска да остане тук. Горещината и на незначителен пожар бе достатъчна, за да го унищожи.
— Тогава да го потърсим. Мисля, че се сещам къде точно са го оставили.
Откриха тетрапода след обхождането на множество мрачни коридори и претъпкани складове. Весил помогна на Тиан да се настани на седалката, за ремъците занаятчията се погрижи сама. Тя се канеше да задейства приспособлението, когато мощен удар разтърси пода. Машината бе блъсната от ударната вълна, поваляйки Весил. Мъжът простена.
— Добре ли си? — изплашено попита Тиан. Тетраподът бе паднал върху крака му, опасяваше я фрактура.
Весил се надигна и отмести тетрапода.
— Малко насинен. — Той докосна бедрото си и потръпна, сетне се зае да изправя машината.
Мощен полъх се понесе по тунела отвън, затръшвайки вратата на едно от помещенията. Прах се завъртя във въздуха.
— Това не ми харесва, Тиан. По-добре върви.
— Ами ти?
Искаше й се да се впусне с пълна скорост. След седмици на безсилие способността за дейност я изпълваше с нетърпение.
— Има и други хора, които трябва да потърся.
— Мога ли да помогна?
— Трудно би могла да се промъкнеш с тетрапода. Тръгни натам — посочи надясно, — после завиваш наляво, отново наляво, надясно и наляво. Ще се озовеш в дълъг коридор, който отвежда до главната яма. Бих дошъл с теб, Тиан, но трябва да потърся още един приятел. И то бързо. Ще можеш ли да се оправиш сама? Запомни ли какво ти казах?