— Никога не забравям напътствия.
Весил се усмихна. Погледът му я преценяваше. Той протегна ръка и каза усмихнато:
— Предвид всичко, което съм чувал за теб, изглежда е безсмислено да се притеснявам. Късмет!
— На теб също. Нека откриеш желаното.
Едноръкият затвори тъмните си очи.
— Илюзия, предполагам, след толкова дълго робуване. Но свободата зове. — Той се отдалечи.
Тиан се отправи по указания й маршрут. Изпълваше я нарастващо лошо предчувствие. Въздухът ставаше по-топъл и по-задушен. Споходи я мисълта за Гилаелит. Той никога не бе пропускал да се грижи добре за себе си, несъмнено лиринксите също щяха да го обгрижват. Поне не беше получил амплимета. Макар и опасен, кристалът щеше да й помогне да избяга.
Тя спря тетрапода, внезапно несигурна, че се е отправила във вярната посока. Странното пречупване, обгръщало всичко в продължение на дни, тук се усещаше още по-силно. Въздухът бе пълен с мехурчета асфалт, което бе невъзможно, и всичко около нея изглеждаше разтърсвано.
Странността изчезна внезапно. Сега я обграждаше съвсем обикновен тунел с меки стени. Тиан размърда пръстите на краката си, способна да оцени нещо, преди аварията приемано за незабележима даденост. Безпокойството й се усили: мускулите на стомаха й се бяха свили, по ръцете й пълзеше неприятно усещане, а устата й бе пресъхнала.
Внезапният грохот запрати тетрапода към стената на тунела. Ако тя не се бе оказала толкова мека, черепът на Тиан в този момент щеше да е строшен. Пясъчна вихрушка се стрелна по коридора. Скалата простена. Голям къс, тъмнеещ от тъмни втвърдени образувания, се отрони и отчасти запречи пътя.
Експлозията, разразила се в съзнанието на Тиан, бе дори по-могъща. Яркостта на видението едва не я накара да припадне. Ивици от полето се увиха около главата й, затанцували в очите й.
Със стон жената тръсна глава, за да прогони неясните образи. Тя отдели тетрапода от стената и продължи. Скоро навлезе сред гореща вълна, носеща със себе си нетърпима битумна смрад. Все пак Тиан продължи. Отвъд поредния ъгъл я чакаше червеникаво сияние. Черни, смъртоносни па̀ри пълзяха над пода. Асфалтът гореше.
Занаятчията побягна обратно с цялата скорост, на която бе способен тетраподът. А тя не беше висока — ставаше все по-трудно да извлича енергия от полето.
Вече почти достигаше мястото, където се бе блъснала в стената. Точно навреме, за да види как пукнатините проблясват с червеникав пламък. Пред нея започна да капе горящ асфалт. Огънят се разрастваше лакомо. Пожарът бе отрязал пътя й и в двете посоки. Тетраподът застина — може би в синхрон с отчаянието й, макар спирането му да бе породено от изчезването на полето.
Тридесет и пет
Няколко нощи след посещението на скрутатора Ниш лежеше в палатката си, заслушан в слабия дъжд, трополещ по платнището. Разнеслата се сигнална свирка не му направи впечатление — аахимите непрекъснато си разменяха сигнали. Това вече не го засягаше. При появата на Флид бе изпитал слаба надежда, от която сега не бе останала и следа. Той все още беше пленник, пионка в игра, където залозите бяха светове. Всички негови замисли бяха пропаднали, макар и не по негова вина.
Изглежда навън кипеше значителна дейност. Долиташе воят на стотици конструкти. Нещо ставаше. Механикът бе започнал да се унася, но нахлуването на Минис му попречи.
— Ниш! Ставай!
— Какво има?
— Отправяме се срещу лиринксите.
Крил-Ниш се надигна. Най-сетне!
— Как така?
— Снощи вашият скрутатор прие всичките ни искания.
Това шокира Ниш. Щом Флид бе отстъпил след немислимата арогантност на аахимите, позицията на човечеството изглежда беше безнадеждна. Как ли бе злорадствал Витис…
— Включително да отстъпи Тиан?
— Да. Изглежда тя е била открита от вашия перцептор под земята, в източния квадрант на Снизорт. — Минис започна да сваля оковите му.
— И Витис се е съгласил да ме освободи?
Дълго колебание.
— Не точно, макар да съм сигурен, че ако…
— В какво точно ще се състои помощта ви?
— Ще нападнем Снизорт.