Отвъд ъгъла на жълта скала се натъкнаха на други двама лиринкси, стоящи на пост. Създанията не бяха чули или забелязали приближаването на конструкта. Бордовите оръжия се задействаха, като едва не оглушиха Ниш. Лиринксът в средата на тунела рухна, пронизан в сърцето. Скокът на втория бе пресечен. Още преди механикът да е осъзнал какво става, Минис бе изскочил навън и разсичаше врата на ранения лиринкс.
— Добра работа — каза Триор, още по-бледа. — Не мисля, че успя да обяви тревога. Ти чу ли нещо, Ниш?
— Не — отвърна той, макар че беше отдръпнал ухо още при първия изстрел.
Продължиха. Тунелът отново бе прав и равен. Аахимата се консултира с парче магнетит.
— Поне напредваме в правилната посока.
След час бавен напредък Крил-Ниш долови слаба миризма на битум. Тунелът отново се спусна надолу, за да се изравни сред черни стени. Тукашният пясъчник бе пропит с асфалт.
— Как понасят тази воня? — рече механикът. Миризмата беше наистина непоносима.
— Не зная. Малко създания биха оцелели на подобно място.
— Чудя се какво ги е довело тук.
— Може би местното поле е уникално — каза Минис.
— Как ще открием възлопресушителя?
— Не мисля, че ще е трудно — сухо отвърна Триор.
Отново поеха сред чист пясъчник, макар и не за дълго. Сред слоевете жълтеникава скала отново се разпростряха черни нишки, скоро наложили своя цвят изцяло. Абаносови капчици сълзяха върху стените. Конструктът продължи още по-бавно, защото тунелът се стесни, на моменти до невъзможност.
— Странно е, че до този момент не сме се натъкнали на още лиринкси.
— По това време всички боеспособни създания ще се намират на повърхността, а останалите ще са се евакуирали.
Преодоляха пореден завой.
— Мисля, че остава малко — каза Триор, загледана в линиите, танцуващи върху навигационния ствол. — И…
Конструктът внезапно спря и се спусна върху пода на прохода. Аахимата раздвижи лоста, но нищо не се случи.
— Какво става? Не виждам никакви излъчвания. Минис, усещаш ли нещо?
— Не, но зная, че се приближаваме. Почти мога да видя мястото в съзнанието си, както го видях във видението.
— Изглежда скрутаторът е успял да блокира възлопресушителя — каза Ниш.
Тя поклати глава.
— Не би ни се отразило. Конструктите не използват това поле. Именно по тази причина Флид толкова отчаяно искаше да се сдобие с подкрепата ни. Долавям нещо…
— Какво?
— Не зная какво, точно това е проблемът. Нещо странно, което не ми харесва. — Воят отново се разнесе. — Излъчването се върна.
Но за колко дълго?
Триор насочи конструкта напред с цялата бързина, която позволяваха тунелите. Отвъд един от завоите я очакваше друг, изключително остър. По някакъв начин тя успя да го преодолее, отървавайки се единствено с леко остъргване. Следващ ъгъл ги отведе в разширяваща се пещера. Аахимата спря.
— Какво е това? — каза Ниш.
Пещерата бе изпълнена с черна мъгла. Отне му дълго време да различи бликащия в средата на подземието асфалтов фонтан — тъмно бълбукащо цвете, издигащо се на четвърт човешки бой.
— Можем да го заобиколим — рече механикът.
— Тук не би трябвало да има нещо подобно. — Тревожно смръщена, Триор се бе загледала в навигационните прибори. — Прекалено рано е за подобни избликвания.
— Възможно е асфалтът да си е проправил път насам.
— Не и толкова бързо. — Тя насочи машината напред. — Погледни стъпките, които минават през него. Този фонтан е избликнал съвсем наскоро.
Без проблем заобиколиха изблика, но близо до другия край на залата върху им връхлетяха черни мехурчета, оставили тъмни дири по прозрачния панел.
— Не знаех, че асфалтът може да лети из въздуха — отбеляза Ниш.
— Не може! — мрачно промърмори аахимата. — Навлезли сме в странността на възлопресушителя. Силата, която извлича от полето, трябва да отива някъде. На въпросното място реалността… отстъпва.
— По-добре да побързаме.
— Вече сме закъснели! — провикна се Минис. — По-бързо, Триор.
— Страхувам се да увелича скоростта.
— Та ти дори я намаляваш!
— Излъчването е слабо тук.
— Не би ли трябвало силата му да нараства едновременно с приближаването ни до възловата точка?