— Друг път да не съм чула подобни глупости! Бижутерството е нищожна, проста работа за нищожни, прости хора. Някой ден ти ще станеш майстор, като чичо си Баркъс. Но не в някоя мърлява и дребна фабрика. Ще бъдеш брилянтна.
— Но — удивено бе отвърнала четиригодишната Иризис — аз не искам да бъда майстор.
— Как смееш! — бе изпищяла Нисиги, разтърсвайки я за раменете. — Никога повече да не си казала подобно нещо, или… или не знам какво ще направя със себе си.
Иризис и сега можеше да види втренчения поглед на майка си, ножа, опрян до китката.
— Ако умра, то ще е по твоя вина, малка неблагодарнице! — бе просъскала тя. Нисиги често бе прибягвала до подобни заплахи.
Едно малко дете не би могло да проумее или понесе подобна манипулация. У Иризис се бе затвърдило впечатлението, че тя е дребно зло, което някой ден ще причини смъртта на собствената си майка. За щастие в този момент бе дошъл чичо й Баркъс, та майка й бе захвърлила ножа на масата и бе посегнала към бутилката.
Флид прекъсна мислите й:
— Какво наистина чувстваше в онзи ден, на празненството, когато изгуби таланта си?
— Бях изключително разгневена, макар да осъзнавах, че не бива да го показвам. Мразех семейството си, особено майка си.
— А когато те накараха да демонстрираш уменията си?
Осъзнаването я вцепени.
— Исках да се проваля. Исках да се проваля, Ксервиш! Това бе единственият начин да избегна капана, в който ме бяха захвърлили.
— Опитала си да използваш таланта си, но подсъзнанието не ти е позволило. И е отнело достъпа ти до това умение.
— Да — тихо каза тя. — Но и това не ми помогна. На празненството мама направи номера вместо мен. Впоследствие отказваше да повярва, че съм се провалила. Тя беше прекалено силна. Наложи се да стана лъжкиня и измамница.
— Какво ще правиш след войната? Ще останеш ли майстор?
Така желаното от всички след войната. Хората се бяха утешавали с тази фраза в продължение на сто и петдесет години.
— Не, разбира се! Тогава няма да има нужда от кланкери и ще мога да последвам мечтата си. Един ден хората отново ще искат да виждат красиви неща.
Той отново стисна раменете й.
— Тогава ни помогни, Иризис. Спаси войната, за да можеш да последваш мечтата си.
Жената се вгледа в себе си. Осъзнаването не бе променило нищо. Тя все още не знаеше къде да търси изгубения си талант или как да си го върне.
— Не мисли за него — каза Флид. — Просто го направи!
Тя опита. Същинската й мечта представляваше маяк, напътстващ я сред катранения мрак. Тя се взря дълбоко в себе си. Никога през живота си не се бе вглеждала толкова дълбоко. Но не откри нищо. Очите й се наляха със сълзи.
— Не мога… Не мога да го направя — недоловимо каза тя. — Съжалявам. Не зная къде да търся.
Пръстите на Флид за пореден път я стиснаха. Пронизващите очи, сега кървясали, срещнаха нейните. Устните му бяха посинели. От едната ноздра се стичаше алена струйка. Възлопресушителят го разкъсваше.
Скрутаторът я пусна. Тя го беше провалила.
— Идват ноктести! — извика Юлия. През цялото време тя бе останала неподвижна в ъгъла.
— Колко далече са?
— Не са далече.
— Дай ми устройството. — Флид изтръгна въпросното от ръцете на Иризис. — Щом ти не можеш, ще трябва да се справя сам.
Което щеше да го убие.
— Почакайте, сър! — Бе я споходила внезапна идея. — Юлия, помниш ли онзи път в кланкерите, когато бяха изгубили полето и трябваше да пренастроя контролерите към странния двоен възел?
Очите на Юлия бяха отворени. Със студен поглед тя се взираше към спътниците си. И не отговори.
— Юлия?
— Помня.
— Какво точно… Няма значение. Можеш ли да видиш къде е изгубеният ми талант?
— Виждам те като непрозрачно топче. Не мога да надникна вътре.
— Моля те, опитай. Иначе скрутаторът ще умре.
— Той е лош, зъл човек! — остро каза Юлия.
— Но той се грижи за теб, Юлия. Той те спаси от Джал-Ниш.
— А аз те спасих от скрутатор Гор. Ти ми обеща да търсим Мюли. И теб те мразя.
На това Иризис не можеше да отговори. Тя отчаяно погледна към Флид.