— Толкова се страхувах — изхлипа тя и доближи меката си уста до долната му устна, подута като наденица.
Ниш я целуна.
— Ти си най-храбрата жена на света, Юлия — каза той. И наистина го мислеше.
Дървото потрепна от повей на вятъра, а механикът понечи да се надигне. Спътницата му отпусна длан върху гърдите му.
— Аз ще го усетя, Ниш — прошепна тя. — Ако се върне, ще го усетя.
Дребната жена навлажни кърпа и започна да го почиства с нежна загриженост, каквато би проявила към собствено дете. След това двамата останаха да лежат на пода, прегърнати, докато механикът не осъзна, че дрехите му вонят на нилатлова кръв. Той свали ризата си, захвърли я и посегна към раницата си, за да извади чиста.
— Моите дрехи също вонят — каза Юлия, загледана в гърдите му.
Ниш посегна към нейната раница, но след миг осъзна значението на думите й. Юлия повдигна ръце, за да му помогне да свали окървавената й дреха, последвана от панталоните (върху които нямаше и едно петънце) и бельото от паяжинена коприна, покриващо цялото й тяло. Допирът на нежните й форми се оказа толкова сладостен, колкото си бе представял.
Събуди ги студеният вятър, раздвижил се сред върховете на дърветата. Двамата се облякоха, все още удивени от станалото. На моменти Юлия го поглеждаше изпод безцветните си мигли, усмихваше се и свеждаше поглед. Очите й сълзяха, но тя не си сложи маската, което бе странно.
Борещ се с къс корава безвкусна питка, опечена в жарта преди цяла вечност, Ниш си припомни странния въздухоплав, който бе зърнал. Механикът се покачи на ръба на кошницата и се загледа в небето, но не видя нищо. За всеки случай се покачи и до мангала, за да погледне на изток. Склоновете на планината отразяваха сиянието на слънцето. Но от апарата нямаше и следа.
Той се прозина, протегна се и се обърна в противоположна посока, към равнините на Мириладел, обсипани с неизброими езера, започващи да се топят. При това обръщане долови движението с крайчеца на окото си. Въздухоплавът се носеше право към тях и намеренията му не изглеждаха миролюбиви.
Дванадесет
— Какво ще правим? — извика Тиан. Можеше да преброи поне тридесет лиринкси.
— Ще запечатам това ниво — каза Малиен. — Бягай.
— Те ще те убият.
— Тази битка не е твоя. Освен това Тиртракс разполага със защити, аз също.
— Няма да те оставя да се сражаваш сама.
— Добре. Остани в конструкта. Аз ще настроя стражите. — Старицата бързо се отдалечи.
Тиан хвана контролния лост, но трябваше да отдръпне ръка, защото последната трепереше. Конструктът беше прекалено ценен, за да го излага на риск. Освен това тя си нямаше представа как би могла да се защити, освен да насочи машината право към тях, с което единствено би повалила не повече от един или двама. Не можеше да разчита и на изненада — лиринксите бяха привикнали към бойните машини. И бяха свикнали да ги унищожават.
Две едри женски летяха към нея, придружавани от по-дребен, но по-мускулест мъжки лиринкс. Високо над тях се рееше дребен и безцветен лиринкс — Лиет. Останалите се разпръснаха по пода. Бяха прекалено много. Тиан не можеше да стори нищо. Но ти се изправи срещу нилатла, опита се да се окуражи тя. Не си напълно безсилна.
Не успя да убеди дори себе си.
Тя се съсредоточи върху дишането си — дълбоки, бавни вдишвания. Сърцето й спря да кънти, ръцете й се успокоиха. Тиан завъртя конструкта ниско над земята. Не се осмеляваше да го издигне. В отговор на предпазливия допир до лоста машината се извърна с лице към врага.
Занаятчията изпитваше влудяващ подтик да се стрелне с пълна скорост към лиринксите, да ги разблъска встрани и да отлети през процепа. Къде се бавеше Малиен? Сред иноземното присъствие Тиан чувстваше подчертана самота. Тя насочи конструкта към стълбището — неуверено и колебливо заради притеснението си.
Отворът към горните нива бе затворен. Малиен се появи, понесла страж.
Тиан доближи конструкта към нея. Старицата повдигна глава, усмихна се напрегнато и каза:
— Този не функционираше правилно. Трябваше да го подновя.
— Наред ли е всичко?
— Смятам, че да. — Малиен се качи в конструкта.
— Какво правят? — попита занаятчията. Останалите във въздуха лиринкси кръжаха над приземените си събратя. — Мислиш ли, че се страхуват от нас?