Копиеметът на Малиен следеше полета им. Едва когато лиринксите се изгубиха отвъд отвора, тя си отдъхна.
— На косъм беше. Те не се заблудиха, Тиан. В продължение на седмици нищо в града не се е променило. Ако Тиртракс разполагаше с някаква мощ, тази пробойна отдавна щеше да е запълнена, а отломките да бъдат разчистени.
— Какво ще направят? — И какво ще правя аз, отчаяно си помисли Тиан. Не мога да разруша амплимета, а не мога да напусна, докато отвън чакат лиринкси.
— Ще наблюдават и изчакват. Ако бъде обявена война, ще се завърнат с далеч по-неизброима численост.
— Ами ти?
— Тиртракс разполага с достатъчно запаси за изхранването на армия и със скривалища, недостъпни за лиринксите. Не се притеснявай за мен. — Тя слезе от конструкта.
Тиан я последва.
— Малиен, аз…
— По-добре върви.
— Но те ще ме изядат.
— Ако летиш, никога не биха могли да те догонят.
Сърцето й трепна:
— Къде отиваме?
— Аз няма да отивам никъде. Не се осмелявам да напусна и да оставя Кладенеца в такова състояние.
Тиан не знаеше какво да каже.
— Но този конструкт не е мой.
А само как го искаше!
— Той бе изоставен в моя град. Давам ти го без каквито и да било условия.
Занаятчията трудно можеше да си представи по-великолепен подарък. Незаслужен дар.
— Благодаря ти — заекна Тиан. — Но защо ми го даваш? Защо не го задържиш за себе си?
Малиен сключи ръце в широките си ръкави.
— Трябва да отнесеш амплимета далеч. И то бързо. Как иначе би могла да го сториш? Без амплимета конструктът е неизползваем и не ми е нужен тук.
— Би могла да скриеш амплимета някъде извън Тиртракс, докато Кладенецът се стабилизира.
— Няма да е достатъчно далеч. Амплиметът трябва да бъде отнесен поне на сто левги. И тъй като аз не мога да го отнеса, ти си тази, която трябва да го стори. И освен това, Тиан, в сърцето си зная, че проточовеците и аахимите имат една съдба. Може би е имало причина Минис да те потърси. Може би той е в състояние да вижда бъдещето и ти си жизненоважна за това бъдеще. У теб има нещо.
Нещо дребно, ужасено и безпомощно, помисли си Тиан, но не каза нищо. Толкова дълго бе копняла за конструкта.
— Конструктът е зареден с провизии — продължи Малиен, — но ти пак си добре дошла да вземеш каквото си поискаш от складовете. Каквото и да е.
— Благодаря ти.
С какви ли условия щеше да бъде придружен този дар? Нищо не биваше подарявано абсолютно безвъзмездно.
Тиан беше изтощена, само че нямаше време за спане. Остатъка от деня тя прекара в упражняване и последни приготовления. Трудно й беше да привикне към употребата на превъзхождащите сили, защото тяхното излъчване или нахлуваше в еквивалента на необуздана струя, или изцяло отсъстваше. Овладяването изискваше далеч по-големи усилия и бе изморително както за съзнанието, така и за зрението. Имаше момент, в който пред очите й се спусна синя пелена, отказала да се отдръпне в продължение на минута. Друга проява на умората включваше раздвоено виждане, както и странна халюцинация, разделила възприятията на отделните й очи — струваше й се, че гледката на лявото око е с няколко секунди изоставаща. Тези проблеми като цяло се оправяха с няколко по-силни тръсвания на главата, но едно затруднение оставаше: погледът й към силното поле имаше склонност да се отклонява от плоскостта, което щеше да се окаже пагубно по време на полет. Ако не беше специфичната й способност да запомня и манипулира образи, Тиан не би се справила въобще.
Никога нямаше да успее да овладее конструкта навреме. Мощните излъчвания я ужасяваха — знаеше толкова малко за тях, а Малиен не можеше да й помогне, тъй като самата тя тепърва трябваше да ги разбере.
— Този дизайн ми изглежда малко примитивен за Рулке — същата вечер каза старицата. — Може би това е проблемът. Възможно е нещо от оригиналния конструкт да не е било възстановено. Сега върви да си починеш — добави тя.
— Но Кладенецът…
— Мога да издържа още малко. Поспи до сутринта, но не се увличай.
Това не звучеше окуражаващо. Тиан продължи да се упражнява и късно вечерта сметна, че вече владее конструкта сравнително добре, ако става дума за издигане над земята. Но с летенето беше различно. Тогава Тиан не можеше да определи скоростта си, а ако видимостта беше лоша, се затрудняваше да определи дали се издига, или се спуска. Но нямаше повече време.