Тя се оттегли за кратка почивка и още призори се върна при машината, където изключи оставените стражи (Малиен й бе показала как), наля си прясна вода и се зае с последните проверки преди отпътуването си.
Скоро след това се появи Малиен, понесла кошница, димящи чаши и навита на руло карта.
— Това може да ти е от полза при пътуването.
Картата бе озаглавена Част от Южното полукълбо на Сантенар и показваше земите между тропическия остров Банти на север и заледеното море Кара Агел на юг.
— Благодаря ти. Картата е красива. Трябва да е много стара.
— Много — сухо отвърна старицата. — Нарисувах я снощи.
Двете се настаниха край машината, за да закусят заедно за последен път.
— Желая ти леко пътуване с конструкта — каза Малиен.
Тиан се навъси.
— Това название не ми харесва. Студено е, като Витис. — Тя се замисли за момент. — Ще го нарека таптер.
— Добър избор — засмя се възрастната жена. — Накъде ще поемеш? Обратно сред народа си?
Половината нощ Тиан бе размишлявала точно над този въпрос, но така и не бе взела решение.
— Още не зная. Фабриката е много далеч. Може да поема на запад.
— Там ще се натъкнеш на много лиринкси. Войната бушува най-силно.
— Значи от таптера ще има нужда. — Занаятчията се изправи. Малиен отново се държеше тайнствено. — По-добре да вървя.
— Мразя дългите сбогувания. — Аахимата я прегърна и се отдръпна назад.
Тиан се покатери в кабината и посегна към контролния лост.
— Почакай! — каза Малиен. — Имам подарък за теб.
Тя подхвърли нещо във въздуха. Малък тъмен метален предмет, покрит със сребърни инкрустации и оформен в нагъваща се последователност, която бе трудна за проследяване, защото изглеждаше, че ивиците й се огъват назад, навътре, навън и отново навътре. Тиан и друг път бе виждала този символ в Тиртракс. Самият му вид беше успокояващ.
— Благодаря. Какво е това?
— Символизира Кладенеца на ехото — отвърна старицата. — Символ на безкрайността, вселената и нищото. Или другояче казано, важността и нищожността на човечеството сред необятния космос. Това е само знак, но аз вложих и сила в него. Тя може да ти помогне да намериш това, което търсиш.
Тиан прибави подаръка към верижката, на която носеше хедрона си. Знаеше какво търси: отмъщение! Макар дори и този мотив в последно време да бе изгубил силата си.
— Винаги ще го нося със себе си. Той ще ми напомня за теб.
Малиен се усмихна и повдигна ръка за сбогом.
— Ти така и не ми каза какво искаш в замяна — каза Тиан след известно мълчание.
— Не съм в правото си да изисквам каквото и да било.
— Ти ми даде най-големия подарък, за който бих могла да се надявам. Трябва да искаш нещо от мен.
— Таптерът може да се окаже покварен плод, Тиан. Може да разруши живота ти. Освен това ти го давам, защото, по случайност или орис, амплиметът е бил синхронизиран с теб. Ако ти не можеш да го използваш за доброто на човечеството, кой би могъл?
— Възможно е лиринксите да ме заловят.
— Съществуват десетки начини, по които всичко може да бъде изгубено. Дори и най-могъщият ясновидец съзира само фрагменти от бъдещето и никога не може да бъде сигурен във вещанието им. Затова не възлагам условия, освен да постъпваш според своята преценка за правота, спокойно, с ясна мисъл и никога под влиянието на пагубни страсти.
Това предупреждение ли беше? Изглежда.
— Страхувам се.
— Да живееш, означава да се страхуваш. По-добре върви, Тиан. Става все по-трудно да удържам Кладенеца.
Тиан стисна контролния лост. Дарът вече се бе превърнал в бреме. Той въобще не й принадлежеше, но пък и как би могъл?
— Чувствам се толкова самотна. Нямам нито един приятел.
— С изключение на мен — мимолетно се усмихна Малиен. — Ако някога имаш нужда от мен, върни се. Или прати послание.
— Ще го сторя — отвърна Тиан.
Тя вложи енергия и механизмът оживя, издигайки таптера над пода. Занаятчията го обърна към дупката в стената.
— И още нещо — провикна се Малиен.
— Да?
— Пази се. Каквото причиниш на Витис или Минис, ще ти се върне десетократно.