Занаятчията се приземи повторно сред огромен облак, за да помисли как да се справи с този проблем. Кристалът не беше жив. Не можеше да се движи или да говори, така че Тиан не можеше да се разбере с него. Пък и какво би могло да иска парче минерал?
Джоейн бе намерил амплимета във вече събудено състояние, в което кристалът трябва да бе престоял милион години. Кой би могъл да каже каква разновидност на интелекта се е развила в него през това време? И защо бе искал да освободи Кладенеца? И какво би последвало? Тиан не смееше да си представя. Искаше й се да може да подири съвета на Малиен. За момент обмисли връщането си, ала това би имало катастрофални последици, ако Кладенецът се бе размразил още повече. Освен това тъкмо такива бяха желанията на бипирамидата, следователно Тиан трябваше да напредне в противоположна посока.
Когато се издигна във въздуха, този път тя събра цялата енергия, която можеше да задържи, преди силно да сграбчи лоста. От рязкото стрелване на таптера й причерня, но след това той за трети път се обърна.
Тиан насочи машината към подножието на скалата и я спусна. Там тя извади амплимета и го прибра в торбицата си. За всеки случай откачи и въглеродните нишки. Захранван единствено от хедрона й, таптерът не можеше да лети, само да се носи над земята подобно на останалите конструкти. Занаятчията го обърна на запад и се понесе напред.
Този път таптерът не се съпротивляваше по време на отдалечаването си. Тиан пътува цял ден. Напредваше бавно сред неравния терен в подножието на планините. Често й се налагаше да завива на юг, за да заобикаля канари, остри отронени ледени късове, пропасти и други препятствия. В това си състояние таптерът не можеше да се издигне достатъчно високо, за да ги преодолее.
Привечер Тиан се намираше на около десетина левги от Тиртракс. Тя вечеря, приседнала на върха на корпуса, загледана в залязващото слънце, после се прибра вътре, залости люка и легна да спи. На следващия ден напредна повече, защото пътуваше сред сняг и рехави гори. А на по-следващия прецени, че може да рискува да полети.
Амплиметът бе престанал да се съпротивлява — бяха се отдалечили от влиянието на Кладенеца. Тиан полетя без проблеми. Бе попаднала в незавидната ситуация да бъде зависима от амплимета, а да не може да му има доверие. Дали кристалът щеше да прояви подобно поведение при следващата мощна възлова точка? Или щеше да й измени в най-неподходящия момент?
Тиан знаеше какво трябва да стори — да се отправи директно към най-близкия голям град, да открие скрутатора или местния главнокомандващ и да му предаде таптера. Жителите на Сантенар сигурно бяха отчаяни пред лицето на аахимската заплаха. Таптерът щеше да им възвърне надеждата във формата на оръжие, многократно превъзхождащо врага.
Само че по това време всеки скрутатор знаеше името й и извършената от нея постъпка — скитът, изпратен от Ниш, отдавна щеше да е достигнал Флид. Някой разсъдлив скрутатор би разпознал ценността й, ала един отмъстителен такъв би съзрял единствено предателка, която трябва да бъде наказана със суровост, съответстваща на чудовищната й измяна. И доколкото Тиан ги познаваше, жестоките скрутатори определено надвишаваха разсъдливите, така че с подобна постъпка би захвърлила живота си. Първо трябваше да стори нещо, което да докаже лоялността и ценността й.
Тя реши да последва флотилията конструкти, за да се опита да отгатне намеренията им. Това щеше да й предостави ценна информация — за повече не смееше да се надява. За отмъщение не можеше да става дума.
Макар конструктите да бяха напуснали преди известно време, тя бързо откри следите. Толкова много машини, пътуващи близо до земята, бяха оставили ясна диря от смачкани храсти и строшени клони. Снежните участъци, над които бяха минали конструктите, изглеждаха пресети.
Тиан усърдно следваше всяка извивка на оставения от тях път. Не й се налагаше, защото с лекота би могла да се издигне и да поеме пряко. Но тя се нуждаеше от време, за да усъвършенства управлението си. И за да мисли, макар това само да задълбочаваше объркването й. Не беше нейно дело да се замесва с могъщите — тя бе далеч под тяхната категория.
Нощем младата жена спеше в таптера — най-сигурното място, което можеше да открие. Не се страхуваше, тъй като знаеше, че повечето хора ще се държат настрана от иноземната машина, но не искаше да бъде виждана. Почти не срещаше хора — северозападната част на Мириладел беше пустош.