— Спомняш ли си перквизитор Джал-Ниш Хлар, Юлия? Бащата на Ниш?
Жената започна да вие и покри ушите си.
Той заговори по-тихо:
— Ако не дойдеш на себе си и не ни помогнеш, перцепторе, знаеш ли какво ще се случи? Съветът ще ми отсече главата.
Юлия застина, а пръстите й се отдръпнаха от ушите. Значи слушаше.
— И какво ще стане тогава, Юлия? Не знаеш, нали? Е, нека ти кажа. Перквизиторът ще дойде!
— Не! — ахна тя.
— Да, Джал-Ниш ще дойде, за да те отведе. Ще дойде точно тук, в тази стая!
— Не!
— Да, той ще скъса маската ти и ще строши антифоните. Ще те разсъблече с грубите си ръце и ще хвърли бельото ти в огъня.
Юлия изпищя пронизително и започна да тръска глава, но скрутаторът не я пощади. Той приклекна пред нея и я хвана за раменете. Огромните й очи се впериха в неговите.
— И тогава, малки ми перцепторе, той ще те набие и ще ти крещи. Ще те измъчва по толкова ужасни начини, че не мога да понеса да ти ги кажа. Ще те прикове под слънцето и ще те остави да умреш. Защото перквизиторът е такъв човек, Юлия.
— Не, не, не! — писна тя, изтръгна се от ръцете му и започна да тича из стаята. В паниката си се блъскаше в стените.
Скрутаторът я остави около минута, после затвори фенера, бутна вратата и докато тя притичваше край него за пореден път, й подаде маската и антифоните.
Юлия ги грабна от ръцете му и си ги сложи, за да се оттегли обратно в ъгъла си, да приклекне и отново да започне да се поклаща.
— От друга страна — меко поде Флид, — ти би могла да се съгласиш да ни помогнеш. Знаем, че талантът ти се е върнал, Юлия.
В случая той налучкваше, но бе уверен, че загубата на способността й е била временна, дължаща се на травма, и че сегашното й поведение беше преструвка, мотивирана от някакви понятни само за самата Юлия причини.
— Само понякога — промълви тя. — Не през цялото време.
— Това е по-добре от нищо, перцепторе. Е, ще ни помогнеш ли?
— Да!
— Много добре. Благодаря ти, Юлия. Ще започнем с мината следобед. — Той безшумно се отправи към вратата.
— Мразя те — просъска перцепторът. — Ти си лош, зъл човек!
— Такъв съм — отвърна Ксервиш Флид. — Но не колкото перквизитора.
Седемнадесет
— Господарю, тръбите зоват!
Гилаелит, по-често наричан тетрарх заради слабостта си към числата на четвърта степен, скочи от леглото, стиснал очи.
— Къде е халатът ми?
Слугата го обви около издължената му снага. С резки дръпвания Гилаелит привърза широкия колан, върна се в леглото, този път седнал отгоре му, и повдигна чифт едри и неописуемо грозни крака. Стъпалата им се сдобиха с чифт кожени чехли. Сетне той протегна ръка, на сляпо, защото още не бе отворил очите си. В нея слугата постави чаша с размерите на купа. Жълтеникавата течност бе прекалено гъста, за да трепне. Дори парата се издигаше тромаво.
Гилаелит доближи чашата до носа си, вдишвайки зловонните пари на синапената вода, която повече приличаше на горчица, отколкото на течност. Главата му се отметна назад, очите се отвориха.
Той въздъхна и преполови чашата на големи глътки, предизвикали оживено раздвижване в гърлото му, подскоци от страна на адамовата ябълка. Последва нова въздишка.
Слугата, неизменно готов, обърса Гилаелитовия нос с кърпичка, притежаваща площта на покривка за маса. Гилаелит излочи остатъка и скочи на крака.
— Ааааааах! Много добре, Михаил. Станала е отлично тази сутрин. Преведи ме по алеята, ако обичаш.
— Не смея, господарю.
Гилаелит се усмихна. Този им ритуал беше отдавнашен. Доставяше му удоволствие да моли и получава отказ. Би се раздразнил, ако Михаил беше отговорил другояче.
— Тогава ме чакай в стаята с тръбите.
— Разбира се, Гилаелит.
Гилаелит се навъси от тази фамилиарност. Но пък Михаил му бе служил почти петдесет години, наследявайки баща си, който от своя страна бе отделил три десетилетия от живота си в служба.
— Бъди готов — каза той. — Тази сутрин съм гладен.
Тази реплика също бе част от ритуала. Гилаелит се отправи навън. Изцапаният с горчица халат, прикрил петната заради сходен оттенък, се развяваше около косматите му бутове.
Когато излезе на терасата, вън беше още тъмно. Дребният лунен сърп, светещ ниско в небето, почти не излъчваше светлина. Но това нямаше значение за Гилаелит — той бе прекосявал този път почти всеки ден в продължение на стоте години след завършването на Нириандиол. Резиденцията, най-значително постижение в живота му.