За момента от гърлото на Пламтящата планина се издигаше единствено дим и понякога пепел. Но някой ден Бореа Нгурле щеше да се събуди от съня си и да изригне, разрушавайки всичко в радиус от десетина левги с бомбардировката си от лава и разхвърляни скали.
От тази несигурност Гилаелит извличаше почти същото удоволствие като ежедневното прекосяване на опасната алея. Животът в Сантенар бе крехък, смъртта често бе страховита и внезапна. Живеенето сред спящия вулкан му напомняше това всеки ден. Никой по-добре от него не познаваше науката на земята — Гилаелит наблюдаваше потръпванията и емисиите газ със същата методичност, приложена в другите аспекти на живота му. Надяваше се, че ще успее да прогнозира изригването, за да може да се оттегли на безопасно разстояние и да го наблюдава. Но дори и да се окажеше изненадан, преживяването пак щеше да е интересно, макар и кратко.
Стъпките му хрущяха по пепеливата земя, покрита с чистец. Гилаелит се загледа към целта си. По-надолу оскъдната растителност преминаваше в сивкави шубраци, отвъд които флората внезапно избуяваше. Безкрайните редици дървесни стволове бяха част от Червейния лес. Те закриваха гледката, но тетрархът бе сигурен, че падащият обект се намира някъде сред тези дървета.
Макар Гилаелит да познаваше тази част от гората, откриването на машината погълна целия остатък от деня. Друг на негово място отдавна би се отказал, но не и тетрархът. Веднъж започнал дело, той винаги го довеждаше до свършек.
Наистина беше конструкт, с удивление видя тетрархът. Естествено, познаваше добре Историите и осъзнаваше важността на тази машина. Тя — или събитието, довело я тук — щеше да промени света. Оставаше да изясни връзката с онова смущение в етера преди седмици.
Конструктът лежеше на една страна, отчасти врязал се в разпадащите се останки на отдавна паднали дънери. Металната кожа бе сбръчкана, предницата и едната странична част бяха хлътнали. Гилаелит обиколи конструкта два пъти, скицирайки. Може би някой ден щеше да го нарисува и окачи картината в библиотеката си.
Люкът беше затворен. Извиканият въпрос, целящ да установи наличието на екипаж, не получи ответ, затова тетрархът отвори люка със сила. Конструктите винаги го бяха удивлявали с тайнствеността си — никой не знаеше принципа им на функциониране. Като малък, преди реалността да разруши тези му амбиции, Гилаелит си бе мечтал да пилотира конструкт.
Заобиколен от смрачаване, тетрархът се спусна в кабината. Вътре цареше пълен мрак, но опипващата му ръка докосна осветително кълбо, което започна да сияе. Вътрешността на машината бе още по-интригуваща, особено за един геомант. Той установи, че конструктът притежава известни сходства с кланкер, но в ограничена степен. Най-голямата разлика се състоеше в способността на конструкта да лети. Това означаваше задвижване от превъзхождащите сили. Доколкото Гилаелит знаеше, никой не бе успявал да ги овладее. Може би той имаше съперник, надвишаващ дори него?
Тогава откри амплимета. През целия си живот не бе съзирал нещо подобно. Цяла вечност той остана загледан в кристала, погълнат от изучаването му, без дори да го докосва. Опасността бе очевидна, но в същото време Гилаелит копнееше да го има. А също и конструкта. В тях се криеха отговорите на въпроси, измъчвали го отдавна. Очертаващото се ново изследване носеше потенциал да му достави огромно удоволствие.
Глух стържещ звук долетя от долното ниво и му напомни, че конструктът бе имал и оператор.
— Ехо? — провикна се тетрархът.
Отговори му стон. Гилаелит се спусна долу. Тукашното осветително кълбо беше счупено, затова той създаде светлина с пръстите си — най-елементарната магия.
Върху наклонения под лежеше млада жена. Човеците не интересуваха Гилаелит, но тя бе различна от местните жени и доста красива. Той се загледа в нея.
Жената би изглеждала дребна, сравнена с неговите слугини — и по-изящна. Косата й бе изключително тъмна и блестеше дори на слабата магична светлина. Цветът на кожата и очите й говореше за жителка на югоизточната част на Лауралин.
Възрастните слугини, които работеха във вилата му, бяха единствените жени, съзирани от него. В продължение на столетие не бе прекарвал време с млада жена. Още от началото на живота си Гилаелит бе знаел, че този тип отношения донасят само неприятности. Но пък не обичаше да вижда страдащи същества.
Той приклекна край нея, при което коленете му изпукаха. Припомнил си езика на югоизточните земи, който бе научил като млад, но почти не му се бе налагало да използва, тетрархът каза: