Многобройните посетители я накараха да се почувства като циркова атракция. Неколцина от тях й заговориха, но тя не отвръщаше, замаяна от лекарството и случилото се. Освен това не бе свикнала да получава такова внимание.
Последва ново изсумтяване, по-силно, а сетне и отдалечаващи се стъпки. Тиан отвори очи. Гилаелит бе застанал близо до леглото и я гледаше. Тя не можа да не забележи странността на вида му. Носът му навяваше асоциации с диагонално отрязания ръб на дъска, устата привидно заемаше половината лице, а брадичката бе толкова голяма и ъгловата, че би се чувствала по̀ на място в някоя дърводелска работилница.
Косата му се отличаваше с цвета на речен пясък, с щръкнали във всички посоки косъмчета — не увенчание на скалп, а метла. Очите му имаха сив цвят, но не притежаваха онази суровост, често срещана при бледовината. Те носеха поглед на замисъл, дори философски. Те бяха единственото привлекателно у него.
Кой беше този Гилаелит? И какво искаше? Беше по-висок от Минис, което го правеше прекалено висок, и едър, но по-скоро заради големината на костите си. Бе въплътил в себе си странното съчетание на широки рамене и тясна гръд, а от краката му Тиан я напушваше смях.
Той се разхождаше из стаята, закрачил със скоклива походка. Ту се втренчваше в нея, която го наблюдаваше през полузатворени очи, ту се извръщаше. В момента се приближаваше към нея — нещо, което Тиан нямаше да е в състояние да върши до края на живота си. Тъй като занаятчията се чувстваше прекалено объркана, тя затвори очи и се престори на заспала. След като постоя край нея още няколко минути, Гилаелит излезе.
Най-сетне стаята бе празна. Тиан се огледа. Меки върви обгръщаха гърдите, кръста и бедрата й, привързали я към дъска. Можеше да движи единствено ръцете и главата си.
Покривните греди приличаха на огромни късове вкаменена дървесина. Помещението бе просторно, с формата на бъбрек, със стени от тъмна вулканична скала и фуги от блед хоросан. Подът също бе каменен, от различни по големина късове, слети в цялостна равнина с помощта на хоросан с цвета на бира. Стените бяха голи, покрити единствено с три акварела. И трите картини, дело на един и същи художник, описваха сцени от Историите.
В отсрещния ъгъл се издигаше библиотека, извита по формата на стената. Тя бе ръчно изработена от дебели дървени плоскости, видимо дело на любител, сътворено за удоволствие. Създателят й бе използвал естествените ивици на дървото, оформяйки ги единствено при нужда. За Тиан, свикнала с простовати и функционални мебели, този шкаф изглеждаше шокиращо разточителен.
В сегашното си състояние тя не можеше да достигне и едничка от онези книги, затова младата жена се извърна. Леглото й бе огромно, също изработено на ръка, макар и от по-тъмно дърво. Чаршафите бяха ленени, покриваше я одеяло от агнешка вълна, което нямаше нищо общо с бодливите завивки в завода. Пухът на заметнатия отгоре юрган бе лек като самия въздух.
Тиан не се чувстваше удобно сред подобен разкош. Дори самият простор я караше да изпитва неволна вина. Подобно помещение във фабриката би служило за обща спалня на поне двадесетина. Подът бе отчасти покрит с яркоцветни килими, сред които преобладаваха жълтото, оранжевото, червеното и кафявото. Недалеч от леглото й стоеше саксия, чието растение бе покрито с едри бели цветове. Нектарът им ухаеше тежко. Във фабриката никой не отглеждаше цветя по стаите си — нищо не би могло да расте сред тамошната мрачна и студена обстановка.
Стаята имаше три големи прозореца, чиито рамки групираха стъклото в групи по три. От опит Тиан знаеше, че единствено богатите могат да си позволят подобни прозорци. Изглежда Гилаелит бе не по-малко богат от легендарния туркадски магистър.
Тя се загледа през най-близкия прозорец, макар той да откриваше гледка единствено към стелещи се облачни ивици. Но за жена, прекарала почти целия си съзнателен живот във фабрика, тази гледка бе приятна новост. По време на дългото й зимно пътуване през Мириладел слънцето бе надничало рядко. Тиан копнееше да усети лъчите му върху лицето си.
Сянка пробяга по крайния прозорец — отново Гилаелит. Тя се надяваше, че той няма да влезе, само че на вратата се почука. Занаятчията не отговори, а домакинът влезе въпреки това. Сега беше облечен в дълга жълта роба, скриваща тялото му. Тиан реши, че е дошъл да я разпитва.