— Надявам се, че вече си по-добре? — каза той. Имаше акцента на човек, научил езика й от книги.
— Да, благодаря. С изключение на гърба!
— Съжалявам — отвърна домакинът и се загледа в очертанията под завивките.
— Вече няма какво да се направи. — Искаше й се той да си иде. Този разговор беше безсмислен.
— Има ли нещо, което би желала?
— Бих искала да изляза на слънце — изтърси Тиан, преди да се е усетила.
— Веднага ще се погрижа.
Той се приближи към вратата. Скоро двама слуги докараха малко легло на колела и я преместиха върху него. Гилаелит лично я избута извън прага, отвъд ъгъла и по неравна каменна пътека. Дъхът на Тиан секна от гледката и височината.
— Защо живееш на върха на вулкан?
— Бореа Нгурле, Пламтящата планина — отвърна Гилаелит, който не беше разбрал въпроса й. — Добре дошла в Нириандиол. Моят дом.
В движение младата жена преброи прозорците. Осемдесет и един. А под този етаж имаше още седем. „Дом“ не беше особено подходящо определение за това здание. То бе голямо почти колкото фабриката.
Гилаелит спря леглото сред малко павирано място зад гърба на постройката. Недалеч се издигаше каменен птичарник, от който долитаха грубите позиви на скитове. От дясно вътрешната страна на вулканичния склон се отправяше надолу, почти лишена от растителност. Жълтеникава и кафява пара се издигаше лениво. В далечината се виждаха работници, дребни като мравки. Далеч надолу, заело около една трета от дъното на големия кратер, езерото блестеше в лазурносиня яркост. Наблизо пълзеше гущер с дебела опашка. С величието си кратерът пораждаше удивление. Тиан никога не бе виждала нещо подобно.
— Какво прави онзи гущер? — запита тя, загледана във влечугото.
— Търси подходящо място, където да снесе яйцата си.
— Тук не е ли опасно?
— Така е. За нас също е опасно, макар да живея тук повече от век.
Тиан понечи да каже нещо, но затвори уста. В нейната земя нормалната продължителност на живота (за онези, които не участваха във войната) бе по-малко от шестдесет години. Очевидно Гилаелит не беше проточовек. Но пък и не беше аахим.
Слънцето заля лицето й с великолепна топлина.
— Може ли да погледна от другата страна?
Домакинът отведе леглото й отсреща, така че пред Тиан се откриваше гледка към гората. Пищният лес нямаше нищо общо с изпосечените гори около завода.
— Това ли е мястото, където… се разбих?
— Не. В онази посока. — Той посочи. — Конструктът е пострадал, но мисля, че може да бъде поправен.
Тиан не разполагаше със силата да попита за причината на аварията. Все още бе прекалено слаба дори за да се занимава с мисли по въпроса. Във всеки случай не искаше Гилаелит да знае за капризите на амплимета.
— Няма значение. Вече нищо няма значение…
Милувката на слънцето бързо се превръщаше в потискаща, не и без помощта на Гилаелитовото присъствие.
— Бих искала да се върна вътре.
Слугите я отведоха обратно в стаята, където и час по-късно Тиан не бе престанала да се поти. Гилаелит не я бе разпитвал. Очевидно искаше нещо от нея, иначе не би се отнасял толкова добре. Но какво? Безпомощността й я ужасяваше.
Следващият й ден започна като предишния, със смущаващата тоалетна помощ от страна на бледата и пълна Али. Жената се отличаваше с фигура като бала вълна и лице, напълно лишено от изражение. Последва закуска, която й бе давана с лъжичка. По време на цялото си присъствие в стаята Али не спря да говори, но думите й бяха празно бръщолевене и изморяваха Тиан. В един момент занаятчията не издържа, затвори очи и се извърна.
— Кучката се мисли за нещо повече от нас — обърна се Али към целителката, докато излизаше.
— А дори не може сама да си обърше задника — съгласи се Гъртис. — Кой знае какво го е прихванало господаря.
Тиан прехапа устна. Защо я ненавиждаха така? Тя не им бе направила или казала нищо.
Гъртис упражняваше целителското си изкуство с безразличието на професионалистка и с произтичащата от въпросното безразличие грубост. Следобед тя изникна отново, носейки съоръжение от дърво и кожа. Тя обърна Тиан на една страна, застопори я с помощта на възглавници и свали нощницата й до кръста.