Стотици въпроси се мотаеха из главата на Ниш, ала той бе прекалено замаян, за да ги зададе.
— Аз съм Крил-Ниш Хлар, син на Джал-Ниш Хлар. Баща ми е перквизитор на Ейнунар. — Нямаше да е лошо да изтъкне това от самото начало.
— Перквизитор! — удивено прошепна момчето.
— Но аз съм само механик. Поправям оръжия и кланкери.
Това впечатли хлапето в още по-голяма степен.
— У дома обожавах да наблюдавам кланкери. Винаги съм искал да се кача в бойната кула на върха. Би ли могъл да ме качиш в някоя?
— Да, когато се махнем от това място. Можеш да ме наричаш Ниш. — Механикът подаде ръка, забравил изгарянето.
— Колм — представи се момчето и стисна здраво, спуквайки един мехур. Крил-Ниш потръпна. — Родом съм от Банадор, но вече нямам дом.
— Къде се намира Банадор?
— Отвъд морето, сред планините.
— Кое море? — попита механикът. Все още не бе установил къде е попаднал.
— Туркадско, разбира се — с превъзходство заяви момчето.
— Не съм тукашен.
— Откъде си?
— Ейнунар.
— Никога не съм чувал за него.
— Намира се на другия край на света. Значи този лагер се намира близо до морето?
Колм посочи:
— То се намира на около половин левга в тази посока.
— А наблизо има ли град?
Туркадско море бе дълго. Ниш се нуждаеше от по-конкретен ориентир.
— Малко по-нагоре по крайбрежието се намира Никеранд.
— Това име не ми говори нищо — призна Крил-Ниш. — Други градове?
— Отвъд морето, точно срещу Никеранд, се намира Туркад. Предполагам, че дори и ти си чувал за Туркад?
— Разбира се, че съм чувал. — В продължение на хилядолетия Туркад се бе славил като най-известния град в света, най-богатия и, за целомъдрените ейнунарци, най-покварения. — Ако не се лъжа, лиринксите неотдавна го завладяха?
— Миналата есен. Ти защо висеше за онзи… мехур?
— Прелетях Великите планини с него.
— Вкопчен така? — невярващо попита Колм.
— Под него беше закачен кош. Но бях нападнат от хищен звяр — нилатл — най-ужасяващото създание, което можеш да си представиш. Ноктите му бяха по-дълги от пръстите ми, а зъбите — почти колкото ноктите. Шиповете му бяха покрити с отрова, освен това можеше и да я плюе. Наложи се да подпаля коша, за да се отърва от него. Това беше единственият начин.
— Наистина?
Тонът на момчето загатваше, че то не вярва на нито една дума.
— Да! — Ниш дръпна крачола на панталона си, за да покаже жестоките следи върху прасеца си. Те бяха подути и зачервени. — А това — посочи към все още подпухналите си устни — е от отровата му. Целеше се в очите ми, но не успя.
Колм бе впечатлен.
— Никога не бях срещал истински герой. Обзалагам се, че би могъл да се изправиш срещу лиринкс и да го надвиеш.
— Обзалагам се, че не бих могъл. Един истински герой знае кога е време за битка и кога — за бягство.
— Като всички други — изсумтя момчето. — Това е лагер на страхливци. Дори и баща ми избяга, когато лиринксите дойдоха.
— Моят не избяга — отвърна Ниш, — макар да ми се искаше да го бе сторил. Един лиринкс разсече лицето му и засегна ръката му толкова зле, че се наложи да я отрежем. — Той стисна юмрук, трепна и разтвори пръсти, за да огледа ръката си под слабата светлина. Голям мехур бе скрил отчасти дланта му, друг се бе образувал по протежение на един от пръстите.
Колм го гледаше с благоговение.
— Това задето си обърсал отровата ли е?
— Не, защото бръкнах с голи ръце сред горивото, за да подпаля кошницата.
Колм утихна. Ниш отново се загледа навън през цепнатината. Виждаше единствено вбита земя и кал. Дори тревички не се подаваха. Всичко, което можеше да гори, бе изгорено. Всичко, което можеше да се яде, беше изядено.
— През цялото време не спрях да се моля за истински герой — тихо каза момчето. — Наистина ни е нужна помощ, Ниш. Останали сме без дом, без мястото, където сме живели повече от хиляда години. Дори изгубихме собствените си Истории, останало ни е само това, което мама и татко си спомнят, но те вече не искат да говорят за него. Те са се предали! Понякога ги мразя! Защо не искат да се бият? Ще ни помогнеш ли, Ниш?
— Поел съм на тайна мисия — отвърна механикът, разсъждаващ трескаво. Нуждаеше се от помощ, а само това момче и родителите му можеха да я предоставят. На остров Мелдорин гъмжеше от лиринкси. Всеки, отишъл там, щеше да бъде изяден. — За скрутатора. Съжалявам, Колм. Войната.