— Разбира се — мрачно отвърна момчето. — Къде отиваш?
— Не мога да ти кажа. Но ти би могъл да ми помогнеш.
Очите на Колм засияха.
— Но ти си герой.
— Изгубих балона си и бях обран. Трябва да се махна и да… продължа със задачата си.
— Разбира се, че ще ти помогна. Ще направя всичко необходимо. А в замяна… — С отчаяна искреност той се втренчи в Ниш. — В замяна, когато всичко свърши, ще ми помогнеш ли да си върна наследството?
Какво можеше да отвърне Ниш?
— Давам ти думата си, Колм. Когато войната приключи, ще ти помогна. — Механикът протегна ръка и момчето я пое, насълзено от благодарност. — Но първо трябва да избягам от този лагер.
— Пазачите не пускат никого.
— Ще им кажа кой съм. Ще им се наложи.
— Имаш ли документи, с които да го докажеш?
Механикът не разполагаше с нищо. По-голямата част от багажа му бе изгубена с все коша, малкото останали принадлежности му бяха откраднати.
— Не, но действам от името на скрутатора.
— Не нашия! Тук не харесват чужденци, освен това войниците са се наслушали на всякакви истории и вече не обръщат внимание. Просто ще те пребият и ще те захвърлят в калта. Те намират за жалко, че лиринксите не са се разправили с нас.
— В толкова голям лагер трябва да влизат и излизат хора.
— Само войниците. Понякога извеждат младите жени, но никога не ги връщат. Голямата ми сестра се крие.
Ниш добре разбираше защо. Войната опустошаваше обществото. В места като това властта бе единственото, което имаше значение. Придобиването и задържането й.
— Бих могъл да се преоблека като жена — полушеговито предложи Ниш.
Колм погледна към подпухналото лице и мускулестото тяло.
— Малко трудно ще вземат теб, Ниш.
Заслужих си го, помисли механикът.
— Ами ако прокопая тунел?
— Пръстта е само толкова дълбока — Колм показа педя, — а отдолу е скала.
— А ако прескоча стената?
— Войниците провесват телата от стената. След като приключат с тях.
Ниш потръпна. Възможностите за бягство бързо се изчерпваха.
— Родителите ти познават ли влиятелни хора?
— Не мисля. Ще те отведа при тях, когато се стъмни. През деня е рисковано. Ти нямаш знак.
— Знак?
Момчето протегна ръка. Върху опакото на дланта му личеше зачервен ъгловат белег.
— Войниците ли ти го направиха?
Колм кимна.
— Бележат всекиго, дори бебетата. С негасена вар!
— Трябва да е боляло.
— И все още боли понякога, макар да ме белязаха преди шест месеца.
— Бил си тук шест месеца?
— Да, но изгубихме дома си дълго преди това. Точно на деветия ми рожден ден.
— На колко години си сега, Колм?
— На дванадесет и половина. Ще мога да постъпя във войската на четиринадесет.
— Недей да бъдеш толкова нетърпелив — посъветва го Ниш.
— Ще се запиша още на рождения си ден — гордо каза момчето. — Трябва да отбраняваме онова, което ни принадлежи. Иначе не ни остава друго, освен да легнем и да зачакаме да ни убият.
Самият Крил-Ниш бе едва на двадесет, но се чувстваше невероятно стар. Само след символично обучение Колм щеше да бъде изпратен на фронта, където надали щеше да оцелее и месец. Тази трагедия се бе разигравала милиони пъти и нямаше да спре, докато човечеството не загинеше. Може би със знанието, което притежаваше, Ниш имаше възможност да промени нещата. Но за целта трябваше да избяга от лагера и да намери някой висшестоящ.
Недалеч се разнесе лай. Някой изпищя.
— Да вървим! — каза Колм. — Изкарват кучетата. Ако ни намерят, ще ни бият до смърт.
Ниш и момчето изпълзяха навън.
— Къде отиваме? — попита механикът.
Колм внимателно надничаше иззад ъгъла на колибата.
— Чисто е. Ела.
Двамата се затичаха между колибите. Ниш, престанал да задава въпроси, следваше напътствията на водача си. Обгръщаше ги смрад. Наложи им се да се спуснат в падина, по чието дъно се стичаха изпражнения. Малко по-надолу и от другата страна Колм приклекна в естествена вдлъбнатина, дело на някогашни наводнения.