— Тази земя е много различна от моя роден край — каза механикът.
— Откъде идваш, Крил-Ниш? — Тя бе облегнала гръб на стената, но главата й се обърна към него. Майка й забеляза и се усмихна.
Ниш не приличаше на останалите в бежанския лагер. Около него имаше мистерия. Той се бе появил, вкопчен за огромен балон, освен това идваше от другия край на света. Имаше високопоставен баща и могъщ господар. А Колм им беше преразказал делата на механика и битката му с нилатла. Кетила сама бе видяла раните от нокти и зъби, които майка й бе промивала. За нея той не бе нисък и кьосав, а удивителен, тайнствен, храбър и дързък. И освен това Ниш се обръщаше към нея по начин, който я караше да се чувства важна.
— Роден съм във Фасафарн — отвърна той, — което е почти на другия край на света, източно. Това е най-големият град на провинция Ейнунар, в най-далечния край на Великите планини.
— Как изглежда тази земя? — тихо попита девойката.
— Има огромни планини, които не отърсват снега си по цяла година, и долини, чиято дълбочина не позволява да се види дъното…
— Аз съм от Банадор. Там също имаме планини.
— Тези са толкова високи, че не допускат вятъра, а глетчерите…
— Какви са тези глетчери, Крил-Ниш?
— Това са реки от лед, спускащи се от мразовитите върхове, за да остържат дъната на долините и да достигнат морето. Понякога от тях се отчупват късове с големината на остров, които се понасят в океана. Немалко са моряците, съзрели от мъглата да изниква подобен айсберг — в последна гледка, която е придружена от осъзнаването, че никога повече няма да видят обичните си съпруги и дъщери.
Ниш се наслаждаваше на високопарните си думи, само че видя девойката да прехапва устна. Затова реши да се върне в по-безопасни води.
— При нас в планините има огромни снежни мечки. Някои са толкова едри, че не биха могли да се промъкнат през вратата на къща. Аз съм виждал само една, но тя беше почти две дължини висока. Без проблеми би могла да закуси с лиринкс.
Кетила се оживи.
— Не са ли опасни?
— Много. Но не и за хората, освен ако някоя женска не сметне, че малките й са заплашени. — За момент Ниш срещна погледа на Тинкетил.
— А ти уби ли мечката, която си видял? — попита Кетила.
По навик Ниш понечи да състави измислица, но не се поддаде на порива, без сам да осъзнава защо.
— Не, Кетила. Ако трябва да призная, не обичам да убивам. Освен това снежните мечки са великолепни създания.
— Но си убил нилатла.
— Трябваше, иначе той никога нямаше да ме остави. Клетото същество бе лудо, плътоформирано от лиринксите. Споменавал ли съм за това?
— Не — тихо отвърна тя.
Всички в колибата напрегнато изслушаха разказа му за нападението над лиринкските ледени куполи, сред които бе открил дребните чудовища. В допълнение Ниш обясни всичко, което впоследствие бе научил за противното Изкуство на плътоформирането. Той говори дълго. Когато приключи, очите и на двете момичета бяха започнали да се затварят.
— Благодаря ти — каза Кетила. — Историята беше прекрасна. Ти наистина си много смел. Лека нощ, Крил-Ниш.
— Лека нощ.
Останалите бяха заспали, когато излезлият по-рано Оинан се върна.
— Някакъв напредък? — запита го механикът.
— Още не. Въпросът е деликатен, Крил-Ниш. Трябва да съм сигурен, че няма да бъда издаден, когато поискам услугата.
Тъй като нямаше какво друго да стори, Ниш заспа. Нещата се развиваха бавно.
Започнаха да се влачат изморителни дни, изтощителни в монотонността си, докато една нощ някакъв далечен звук откъсна Ниш от съня му.
През вратата на колибата можеше да види, че все още е тъмно. Механикът пролази навън, изправи се и се протегна. Нощта бе мека в сравнение с вечерния мраз, на който бе свикнал. Небето бе ясно, нищо не скриваше блясъка на звездите.
Той направи кратка разходка, в края на която се облекчи, прозина се и пое обратно. И отново дочу звука, далечен, слаб рев, напомнящ гневна тълпа.
Крил-Ниш се затича към оградата и надникна през дупка в дървесината. Отвън беше тъмно — странно, обикновено пазачите дежуреха със запалени факли и си подвикваха едни на други. Механикът пое по продължение на стената, където за трети път дочу слабия рев.