Озовал се отвън, той се огледа за семейството на Колм, но от тях нямаше и следа.
Двадесет и едно
Юлия се намираше в мината с Иризис — единствената й приятелка, след като скрутаторът я беше предал, а Ниш я бе изоставил. Впрочем дребната жена изпитваше подозрения и към нея. Някогашната близост между Иризис и Ниш надделяваше над факта, че в миналото Иризис се бе застъпвала за нея. Юлия ненавиждаше това минало с цялото си ревниво сърчице. Доставяше й голямо удоволствие да се противопоставя на Иризис всеки път, когато това беше възможно.
Миньорите Дандри и Пита също бяха с тях, за да се уверят за безопасността им. И освен това защото не обичаха външни хора да се щурат из галериите им. Ескортът приключваха двама войници, въоръжени с тежки арбалети. Тайното изнасяне на кристалите през лиринкски тунел бе сложило край на усещането, че мините са убежище от света. То бе ги превърнало в място, където всеки миг зад тях можеше да изникне враг.
В момента провеждаха проучване на седмо ниво, в секцията под жилата, открита от Джоейн. Зоната бе опасна, с множество забранени заради нестабилност места. От началото на тази мъчителна седмица Юлия не бе открила никакви кристали.
Моля те, открий нещо, Юлия, молеше се Иризис. Каквото и да е! Няма да понеса да съобщя на скрутатора за пореден провал. Снощи в очите му видях, че се страхува.
— Нищо не виждам. — Юлия бе застанала край стената, долепила ръце до камъка. През целия ден бе казвала това.
— Добре — уморено каза Иризис. Кога за последно си бе отспивала човешки? — Сега накъде, Дандри?
Жената повдигна карта, върху която бе нанесла всички посетени от Юлия места.
— Приключихме с това ниво. Остава ни единствено осмо, ако скрутаторът разрешава.
— Вече имам позволението му — каза Иризис.
— В писмена форма — намеси се Пита. — Достъпът до осмо ниво бе изрично забранен от предишния отговорник.
Той имаше предвид отговорник Ги-Хад, неин втори братовчед, погинал в онази ужасна битка край лиринкските иглута. Иризис никога нямаше да забрави смъртта му. Ги-Хад бе добър човек, макар да бе уредил тежко наказание за нея. Гърбът й щеше да носи белезите от камшика до смъртта й.
Тя му подаде копие от писмото. Пита добави подпис и го прибра в джоба си.
— Тогава да вървим — каза миньорът.
— Уморена — каза Юлия, чиито думи ставаха все по-оскъдни с напредване на изтощението й. — Не мога повече.
— Моля те, Юлия — настоя Иризис. — Само един час. Скрутаторът… — Тя млъкна, осъзнала грешката си.
— Изгубих модела — рече дребната жена, доволна от възможността да откаже. — Отивам вкъщи.
Иризис се върна във фабриката малко след здрач, но Ксервиш Флид вече се беше оттеглил. Късната поява не можеше да оправдае забавянето на доклада й, затова тя се отправи директно към стаята му. Както бе очаквала, вратата бе открехната. Иризис почука и я бутна широко.
Вътре бе топло. В ъгловата камина бе накладен огън. Скрутаторът стоеше край масата, този път облечен, заобиколен от карти и документи. В ръката си държеше линия и измерваше разстоянието между поредица червени точки върху картата, за да нанесе резултатите върху лист хартия.
При влизането й той остави перото. Необичайна постъпка.
— Не е нужно да ми казваш. Не сте открили нищо.
— Страхувам се, че сте прав, сър.
Флид се облегна назад в стола си и качи крака върху масата.
— Затвори вратата. Седни. Искаш ли да пийнеш нещо?
— Не мога да кажа, че обожавам настойката от ряпа.
— Не възнамерявах да ти предложа това. — От ъгъла на сандъка си той изтегли бутилка от зелено стъкло, грижливо повита, извади запушалката с помощта на малък сребърен инструмент и щедро наля в две чаши. — Това е истинско бренди, стогодишно.
Чашите също бяха истински, от кристал, каквито родителите на Иризис имаха у дома, но във фабриката не се срещаха. Тя обгърна пръсти между своята и внимателно подуши. Миризмата на алкохола блъсна ноздрите й.
— Какво празнувате, сър? — попита Иризис, когато очите й се успокоиха. Тя докосна чашата си до неговата и отпи съвсем лека глътка. Напитката бе великолепна, най-добрата, която бе опитвала досега.
— Пия бренди на погребения, не на сватби, Иризис. — Той изпразни половината си чаша. — Ти ме мислиш за вездесъщ, нали?