— И нося белезите да го докажа, макар да не приличат на вашите.
— Съмнявам се.
— Бихте ли искали да ги видите?
— Всъщност, да.
Тя разкопча ризата си, свали я и я постави върху облегалката на стола. Иризис имаше великолепна гръд. Но и тялото й не отстъпваше.
Очите на скрутатора пробягаха по нея, сетне още веднъж. Накрая с дрезгав глас той каза:
— Не виждам белези.
Иризис се обърна. Гладката кожа на гърба бе прорязана от белези, които дори и след половин година лилавееха. Флид внимателно допря грубата си длан до нея, при което Иризис потръпна.
— Видях достатъчно — каза той.
— Наистина ли?
— От гърба ти.
Иризис отново се обърна с лице към него.
— Би ли искала да видиш и останалите ми белези?
— Зависи.
Той повдигна огромна вежда.
— От какво?
— Дали всяка част от вас прилича на гърдите ви.
Флид свали панталоните си.
Иризис го погледна замислено:
— Аз ли съм работата, за която искахте трезва мисъл?
— Да.
— Вие не сте особено красив, скрутаторе, нито особено млад. Какво ви кара да мислите, че бих проявила интерес?
— Казах ти. Ние, скрутаторите, сме особено горди от факта, че знаем всичко.
Двадесет и две
Определено от скрутаторите има какво да се научи, помисли с усмивка Иризис, когато Флид заспа. Тя се измъкна от леглото и го погледна. Неотдавна сигурно биха изглеждали странна двойка, защото във физическо отношение Ксервиш бе нейна пълна противоположност. Иризис го зави по-добре, облече се и се отправи към банята, а после и към стаята си, но не за да спи.
Нейната стая бе дребна, тъмна и потискаща — като всяка друга стая във фабриката. Въпреки времето, прекарано тук, Иризис така и не можеше да свикне. Като представителка на заможния род Стирм бе раснала в стая, по-голяма от домовете на повечето хора, от която се бе откривала гледка към езеро, поляна и лес. По тази причина заводът й се струваше още по-противен с грозотата си. Същото се отнасяше и за работата й. От съвсем малка Иризис бе мечтала да изработва бижута, но семейството й не бе искало да чува за подобно нещо. В нейно лице роднините й бяха виждали възвръщането на поизгубената родова слава.
Иризис ги ненавиждаше за тази принуда, но всеобщата война не й оставяше друг избор. Семейството и Историите бяха всичко за нея и тя не можеше да се противопостави. Тя бе станала занаятчия, а сега и майстор, но за майка й това не беше достатъчно — нямаше да се успокои, докато дъщеря й не достигнеше най-горната степен на занаятчийската йерархия. И Иризис щеше да го стори. Но когато войната свършеше, тя възнамеряваше да се заеме с бижутерство.
Погледът й се плъзна по стените, украсени с неща, които тя изработваше в свободното си време, най-вече миниатюри от изобилстващото тук сребро и полускъпоценни камъни. Тяхната изработка й доставяше по-голямо удоволствие от всичко, което бе създала като занаятчия. И това измъчваше душата й. Много от жените в завода носеха изработени от нея бижута, които бяха забележителни. Но изработката на украшения нямаше да помогне на войната. А войната бе на първо място. Иризис разбираше това и го приемаше, но пак не беше достатъчно.
С въздишка тя насочи мислите си към работата. Планината несъмнено бе пълна с кристал, само че дори Юлия би се затруднила да усети находищата през левга скала. Но ако миньорите й проправеха път, това щеше да помогне.
Оставаше неразрешен и проблемът с изчезващите възлови точки. Установяването му бе жизненоважно за хода на войната. А възлагането на задачата на нея означаваше, че скрутаторът не е доволен от работата на останалите екипи.
Но аз не зная достатъчно. Не зная нищо за възлите, освен че те излъчват полето. Това е работа за мистик, не за занаятчия, а аз не съм нито едно от двете. Не мога да го направя.
Едновременно с приближаването на зората се проясняваше и единственият възможен път пред Иризис. Трябваше да отиде при скрутатора и да признае.
В шест часа сутринта тя почука на вратата му, понесла поднос.
— Да?
Иризис постави подноса на леглото, тъй като върху бюрото нямаше свободно място. Флид остави перото, разтърка слепоочията си и се усмихна.