— Това е безнадеждно — каза Иризис на Пита. В момента напредваха по протежението на тунел, чиито стени одираха раменете й. — Няма ли някакъв белег, който да указва кристалните находища?
— Жилите са напълно произволни. И често, поне в тази мина, най-добрите залежи са в най-опасните места. Като… — Той се загледа напред.
Иризис усети, че нещо бива крито от нея. Струваше й се, че се въртят в кръг.
— Може ли да видя картата на това ниво?
— Това е работа на миньорите — промърмори Пита и нави хартията.
Тя протегна ръка.
Мъжът премести картата зад гърба си.
— Нямате право. Освен това нищо не бихте разбрали от нея.
— Писмена заповед от скрутатора ли искаш да ти покажа? — студено попита Иризис.
— Дай й проклетата карта, Пита! — кресна Дандри и се отдалечи.
Ръката на миньора се отпусна. Той не подаде картата, но и не се възпротиви, когато младата жена я издърпа между пръстите му. Ликът му бе придобил изражението на упоритост, което така често бе съзирала сред колегите му.
Картата беше, разбира се, напълно разбираема. Тунелите бяха отбелязани с двойни линии, чиято дебелина варираше в зависимост от големината на прохода. Шахтите бяха нанесени с кръгчета, а стрелки указваха посоките им. Край стените на проходите имаше непознати за Иризис символи, за които тя предположи, че указват различните типове скала и находищата от руда или кристал. Местата, обходени от Юлия (до този момент напразно), бяха отбелязани с червено. Червените белези оформяха подобие на П-образна форма около централна сърцевина тунели.
Тя вдигна очи от картата и погледна към Пита:
— В тази част изобщо не сме били.
— Прекалено е опасно — отвърна миньорът.
— Това ли означават тези назъбени черти? Опасна скала?
— Да!
— Все пак бих искала да отидем там.
Той захвърли кирката си.
— Отивайте сама!
— И ще го сторя. Дай ми фенера си.
Миньорът й го подаде, Иризис повика Юлия и я поведе. Отвъд първия завой тя се обърна към перцептора:
— Трябва да отидем на ново място. Съгласна ли си?
— Да — отвърна дребната жена. — Можем да отидем навсякъде, където поискаш.
— И не те е страх, че отиваме без миньорите?
— Пита не ми харесва. Той е гневен човек.
— Мястото, където отиваме, е опасно. Възможно е скалите да ни затрупат.
— Зная, че ти ще се грижиш за мен.
Иризис въздъхна:
— Да вървим.
— И тук ли нищо? — каза Иризис около шест часа по-късно. Тихата мрачина на мината я потискаше все по-силно. Още от момента, в който бе напуснала повърхността, бе започнала да изпитва притеснение.
Юлия поклати глава.
— Главоболие. Искам да се връщам.
— Нека погледнем и отвъд онзи ъгъл.
Иризис се отправи към въпросното място, неохотно следвана от Юлия. Нищо чудно, че дребната жена се оплакваше от главоболие — въздухът тук беше изключително тежък, с леко сериста миризма, превъзхождана от зловонието на застояла вода. Което беше странно, защото картата не показваше вода на осмо ниво. Откъде ли идваше миризмата?
След завоя тунелът се стесняваше между стени от бял кварц. Отвъд личеше единствено розов гранит. Влажни купчини натрошена скала, почти половин човешки бой високи, отчасти блокираха прохода. Изглежда тук таванът бе наистина нестабилен. От него се стичаше вода.
— Тук определено няма да продължаваме. — Иризис се обърна и завъртя полузатворения фенер, за да не заслепи Юлия.
Спътницата й се промъкна край нея и направи още няколко крачки, загледана в тъмнината, подушвайки. Иризис продължи. Юлия не се нуждаеше от светлина, на тъмно упражняваше таланта си по-добре.
Иризис вървя близо пет минути, преди да осъзнае, че Юлия не е с нея. Светлината на повдигнатия фенер не откри нищо. Тъй като нямаше смисъл да крещи или да я нагрубява — това само щеше да влоши нещата — тя се върна обратно до мястото, където таванът бе започнал да пропада. Юлия я нямаше, но сред глинестата почва личаха следи.