— Юлия — тихо повика тя.
От пукнатина в тавана се посипа прах. Иризис продължи предпазливо — нестабилната и влажна скала бе далеч по-опасна от сухата. Тя се промуши напред, одирайки гърди, все още чувствителни от изминалата нощ. Парче гранит се отрони от тавана, за да се приземи пред нея с кишав звук. Иризис потръпна и продължи.
Гнилата скала се простираше докъдето стигаше погледът й, а в тези условия това не беше далече. Достигнала лек завой, тя се загледа по протежение на прохода. Нещо бе приклекнало в другия му край, но бе трудно да се види подробно. Дори можеше да е лиринкс.
Последната мисъл едва не дойде в повече на нервите й, но Иризис успя да потисне вика си. И веднага след това се укори — та лиринкс не би могъл да се промуши в този тунел! Тя повдигна фенера, чиято светлина прогони неяснотата на сенките. В края на прохода клечеше Юлия, опряла ръце на стената.
— Какво правиш? — смъмри я Иризис. — Това място е прекалено опасно. Трябва да се връщаме.
— Виждам нещо.
Русокосата жена едва не изтича при нея.
— Какво? — прошепна тя, когато се доближи до Юлия.
— Кристал. Хубав кристал. Голям кристал!
— Наистина? Сигурна ли си?
— Голяяям кристал! — Юлия се въртеше, сякаш търсеше нещо, което й убягваше.
— Къде, Юлия? В коя посока?
Ръката й посочи пода.
— Там.
— Близо ли е?
Юлия не умееше да преценява разстоянията, но посоките й почти винаги се оказваха верни.
— Не толкова близо — каза перцепторът.
Това означаваше голямо разстояние. Девето ниво бе още по-опасно, отчасти наводнено — степента се променяше в течение на годината. Миналата есен Тиан бе успяла да избяга през него, но сега зимата отминаваше, а това означаваше наводнения от разтопяването на снега. А ако находището се намираше под девето ниво, направо можеха да забравят за него. Примитивните им помпи нямаше да смогнат да се справят с нахлуващата вода.
— Да си вървим, Юлия. Ще дойдем утре сутринта.
Като никога дребната жена не бързаше да си иде. Тя остана край стената, опипвайки я с пръсти. Върху лицето й се четеше оживление.
Изтерзана от умората на безсънната нощ, Иризис я хвана за ръката.
— Ела. Става късно.
Юлия се възпротиви:
— Остави ме на мира!
Иризис направи крачка назад от удивление.
— Какво има?
— То ми говори!
— Какво казва?
Юлия я изгледа странно, със смесица от презрение и съжаление.
— Не би разбрала.
Другата жена нямаше намерение да спори. Тя приседна до стената и затвори очи, но подскочи, когато скалата се разтърси. Въздухът се раздвижи, понесъл влажна и глинеста миризма. Нова част от тавана бе рухнала.
— Юлия?
Последната не помръдна и не отговори. На Иризис не й оставаше друго, освен да изчака — тя отново се настани и неусетно заспа.
— Готова съм. — Юлия я разтърсваше за рамото.
— Какво? — промърмори Иризис, замаяна от съня. И отвори очи сред пълен мрак. — Къде… — Тя си спомни. — Какво стана с фенера?
— Угасна преди цяла вечност.
Опипом занаятчията откри фенера и го разклати — празен и студен. Маслото му бе изгоряло отдавна. Как щяха да се върнат обратно до асансьора? Осмото ниво бе същински лабиринт.
— Юлия — прошепна тя. — Страх ме е. Не зная обратния път. Какво ще правим?
Отговори й приглушен звук, който Иризис сметна за ридание. Паника стисна гърлото й.
Дребна топла ръка откри студените й пръсти.
— Всичко е наред — успокояващо каза Юлия, както често й говореше самата Иризис. — Аз зная пътя.
Това отношение подразни Иризис, но тя се постара да не го показва. Може би перцепторът наистина знаеше как да излязат. Възможно бе решетъчният модел да съдържа отговора.
Юлия внимателно я задърпа след себе си.
— Това е грешната посока — просъска Иризис. Помнеше, че се бе облегнала на дясната стена, което означаваше, че обратният път е наляво.
— Не, не е — спокойно отвърна Юлия.