Иризис не възрази. В такава обстановка дребната жена се чувстваше като у дома си. Същото не можеше да се каже за нея самата — възможно беше да се е обърнала в съня си или след като се е изправила. Сред пълния мрак бе лесно да загуби ориентация.
Тунелът рязко завиваше, за да промени посоката си почти веднага след това. Иризис със сигурност не помнеше подобен S-образен завой.
— Тръгнали сме в грешната посока, Юлия — потръпна тя.
— Спокойно. — Другата жена я потупа по ръката. — Зная къде отивам.
Може би пътят, по който бяха дошли, бе затрупан. Иризис реши да мълчи. Юлия беше единствената й надежда, трябваше да й се довери.
Бяха вървели дълго време, когато перцепторът внезапно спря. Все още уморената Иризис продължи да крачи машинално. Юлия силно дръпна ръката й.
— Какво има? — замаяно попита занаятчията.
— Дупка в пода. Не би трябвало да е там.
Откъде Юлия би могла да знае?
— Това означава ли, че трябва да се върнем обратно?
— Остани тук. — Юлия пусна ръката й.
— Юлия?
— Тихо.
Иризис седна върху влажния под. Ето какво означава да бъдеш държана в сянка, кисело си помисли тя. Около нея се възцари пълна тишина. Абсолютна тишина. Наруши я слабо потракване.
Какво правеше перцепторът? Може би се опитваше да се спусне в дупката, за да се изкачи от другата страна. За Иризис подобно нещо бе немислимо. Искаше й се да извика, да подири успокоение в гласа на Юлия. Ситуацията ставаше все по-иронична.
Защо Юлия се бавеше толкова дълго? Може би не можеше да се изкачи обратно? Иризис се чувстваше потискащо сама. За да впрегне ума си, тя започна да брои, но се отказа след хиляда, защото се затрудняваше да се съсредоточи.
Внезапно перцепторът изникна до нея.
— Надушвам ноктести.
Така Юлия наричаше лиринксите.
— Къде? — прошепна Иризис.
— Долу. Девето ниво.
— Те ли са направили тази дупка?
— Така мисля.
— Тя до самото долно ниво ли достига?
— Да — отвърна Юлия.
— Какво търсят? — На това питане Иризис можеше да си отговори и сама. — Дошли са за големия кристал. Можем ли да преодолеем дупката?
— Така мисля.
Измъкването на информация от Юлия приличаше на ваденето на зъб.
— Да вървим! Не можем да им позволим да ни притиснат тук. Не искам да свърша като лиринкска вечеря.
Това беше грешка. Перцепторът нададе приглушен писък, след който отново се възцари тишина.
— Юлия — прошепна Иризис.
Отговор не последва. Русата жена протегна ръце в тъмнината и откри Юлия, свита като любимия си броненосец. На самата Иризис й идваше да стори същото. Какво можеха да направят?
Тя остави сгърчената си спътница и се приближи до ямата. В пълния мрак Иризис опипа назъбения ръб и долови позната плесенясала и месна миризма. Лиринксите не бяха далече.
Неприятно беше да работи без най-важното си сетиво, със знанието, че едно подхлъзване е достатъчно, за да полети в дупката и да си строши черепа на пода на девето ниво. Ръцете й напипваха стената, но не и отсрещния край.
Приведена доколкото се осмеляваше над ямата, Иризис бе споходена от нова мисъл, още по-неприятна. Щом тя бе в състояние да надуши лиринксите, вероятно същото важеше и за тях.
Пръстите й откриха тясна издатина от лявата страна, прекалено тясна, за да послужи за прекосяване. Трябваше да определи широчината на дупката. Но джобовете й бяха празни. Не, в единия тя все пак напипа нещо.
Продупчен нид. Иризис премери медната монета в ръката си. Сравняваше риска, който щеше да породи звукът от хвърлянето й, със знанието, което същият звук щеше да донесе.
Застанала на ръба, тя подхвърли монетата. Нидът полетя, отскочи от едната стена на ямата, сетне от другата, за да се приземи с отчетливо издрънчаване върху дъното.
— Слаззик? — долетя лиринкско питане, понесено от ехото.
— Глуннра! — отвърна друг. — Тинчурр.
Иризис се затича назад на пръсти и разтърси перцептора.
— Изправи се, Юлия! Враговете знаят, че сме тук. Трябва да бягаме.
Юлия простена и се сви още по-плътно. На Иризис й идеше да я срита. Задоволи се да сграбчи дребната жена, която започна да се съпротивлява и едва не й извади окото.
— Престани! — просъска Иризис, а когато Юлия продължи да се бори, русата жена я зашлеви.