Гилаелит протегна обвита в ръкавица ръка, но я отдръпна, когато една от големите тръби прозвуча почти недоловимо. Звукът напомняше далечното жужене на пчели. Предупреждение. Бе свидетелствал тази проява при всяко посягане към бипирамидата.
Това беше изнервящо. Кристалът бе мощен и чувствителен. Какви ли чудеса очакваха тетрарха, ако успееше да узнае как да си служи с него. Дребната крадла не би могла да използва и нищожна частица от амплиметния потенциал.
Взел внезапно решение, Гилаелит отново пови кристала и го отнесе отвъд клавиатурата: на място, където групи тръби — някои вертикални, други наклонени, повечето вертикални — се подреждаха около място с куха звезда с осемдесет и един лъча. Тетрархът постави кристала в кухината, намести го и издърпа кадифето.
Върнал се обратно при клавиатурата, Гилаелит внимателно започна да измества превключвател, който издърпваше златен предпазител от средата на звездата. Тетрархът затаи дъх, споходен от нетърпимо напрежение. Всичко можеше да се случи. Или по-лошо, нищо.
Сиянието на кристала започна да отслабва. Искрата изчезна. Изглежда в същия момент облак бе затулил луната, защото сребристите лъчи откъм тавана също се скриха. Всичко се обгърна със скреж. Когато Гилаелит отмести крака си, откъм пода долетя пукот.
Скрежът се задълбочи с изместването на превключвателя до крайна позиция. Сетне, с оглушителен рев, всички тръби на органа прозвучаха едновременно — звук с ярост, впила се в черепа му. Тетрархът притисна ръце над ушите си, но това не помогна — ревът долиташе право в съзнанието му. Една от дървените тръби се пръсна, отломък потъна в ръката на Гилаелит.
Тетрархът ритна превключвателя в изходно положение и ревът утихна, но не и преди още тръби да избухнат, а един метален ред да увисне като маджунен. Покрил дланта си с парчето кадифе, той посегна към звездовидното гнездо. Не би се изненадал, ако кристалът обгореше пръстите му до дим. Но амплиметът изглеждаше непроменен, дори леко по-хладен от преди. Сиянието се бе успокоило.
Гилаелит нямаше представа какво се е случило, но потръпваше от мисълта за настъпилото смущение в етера. Надяваше се, че останалите гадатели няма да разгадаят произхода. Кристалът се оказваше дори по-могъщ от очакваното. И по-опасен. Нещо го бе трансформирало, но тетрархът не можеше да определи какво. Искаше да задържи амплимета за себе си, но и нямаше намерение да рискува живота си, докато го изпитва. Това му оставяше една-единствена алтернатива.
Трябваше да се обърне към крадлата. Но първо трябваше да се погрижи за нещо по-неотложно. Той повика надзирателя си.
— Гъс, искам да събереш група от най-доверените си хора. Идете в гората и донесете машината. Отстранете следите и я донесете така, както е прикрита. Ще може ли всичко да е готово днес?
Надзирателят се замисли, потриващ лъскавото си чело.
— Ще взема двадесет души. Това трябва да е достатъчно. Недалеч има проход, който сме използвали и по-рано, ако си спомняте. Ще използваме него, а остатъка от разстоянието ще изминем под прикритието на нощта. До полунощ машината ще е в подземието ви.
— Нека хората ти се закълнат да пазят тайна, дори и от интимните си партньори.
— Малко е късно за тайни, господарю. Всички говорят единствено за това.
Гилаелит се навъси. Хората бяха толкова недисциплинирани.
— В такъв случай лично ще говоря с тях. Не бива да има повече приказки. Другите не бива да знаят, че машината е тук. Всъщност дори мисля да ги изпратя от другата страна на ръба. Смятам, че гланборинковите храсти вече цъфтят?
— Ранозреещите. Върху южния склон.
— Отлично. Установих, че тази вечер искам за десерт гланборинков пай. И още нещо.
— Да, Гилаелит?
— Не би било зле, ако ти и хората ти се оттеглите за известно време след тази задача.
— Не е като да няма какво да се прави долу — каза надзирателят. — Няма да се изкачваме, докато не ни наредите.
— Много добре. И заръчай на хората си да се сдържат от набези върху най-доброто ми пиво.
Гъс се засмя.
— Всеки човек си има слабости. Досещам се, че забележката ви се отнасяше по-скоро за мен, отколкото за тях. Ще я имам предвид, макар че работата ще отваря глътка, господарю.