Джо наблюдаваше всичко това с копнеж, чиято сила ù причиняваше болка. Беше се влюбила във вестника от пръв поглед. Баща ù го притежаваше от двайсет години, но бе оставил управлението му на главния редактор. Въпреки това редовно го посещаваше, за да се увери лично, че съдържанието на „Стандарт“ отразява собствените му виждания, и при тези посещения понякога взимаше със себе си Джо, въпреки възраженията на майка ù. Като дете тя мислеше, че шумотевицата и хаосът в редакцията са най-великолепната, най-дивата игра на света, но когато порасна, разбра защо всички там винаги бързат за някъде – преследваха поредния материал.
Как им завиждаше Джо! „Да имаш цел в живота, какво ли е усещането?“ – питаше се тя.
– Мога ли да ви бъда полезна, госпожице? – попита я отривисто рецепционистката.
– Да – отвърна Джо. – Аз съм Джоузефин Монтфорт. Бих искала да се видя с господин Стоутман. Имам подарък за него, оставен от покойния ми баща.
Тонът на жената светкавично се промени, стана по-дружелюбен. Това често се случваше, когато Джо споменеше фамилното си име.
– Разбира се, госпожице Монтфорт – каза тя. – И моля ви, приемете искрените ми съболезнования. Господин Стоутман в момента има среща, но може да го почакате тук или пред кабинета му.
– Ще почакам горе, благодаря – отвърна Джо.
Тя се изкачи по стълбите, като на косъм избегна сблъсък с един разносвач, и влезе в редакцията. Тя представляваше дълго, открито помещение без вътрешни стени, което се простираше от фасадата до задната стена на сградата. Отляво на стълбите имаше три врати на лични кабинети: на редактора, отговорен за градските новини, на отговорния редактор и на Стоутман, главния редактор.
Тракането на пишещите машини бе оглушително. Репортерите викаха по разносвачите, градският редактор викаше по репортерите, а отговорният редактор тъкмо ядосано мачкаше лист хартия с някакъв материал и крещеше, че баба му щяла да напише статията по-добре. Джо се запъти към вратата на Стоутман и застана пред нея омаяна.
Баща ù обичаше да казва, че когато наследил „Стандарт“, той не бил нищо повече от ежедневно вестниче за новини от света на корабоплаването, и че той самият го бил превърнал в предпочитания ежедневник на висшата класа: сериозен, аристократичен, точно обратното на вестниците, притежавани от господин Пулицър и господин Хърст, с техните сензационни заглавия. Вестникът публикуваше политически новини от града, новини за културни мероприятия и социални събития и отказваше да публикува скандални репортажи за убийства и жестокости. Това, което бе по-важно за читателската му аудитория, бе, че вестникът публикуваше обявления за ражданията, смъртните случаи и сватбите на най-добрите семейства в Ню Йорк.
„Не забравяй, Джоузефин, че има само три случая в живота на една жена, когато е редно името ù да се появи във вестниците – често казваше майка ù. – Когато се роди, когато се омъжи и когато умре.“
Семействата, които бяха просто сравнително заможни или още по-лошо – забогатели наскоро, напразно търсеха имената си в „Стандарт“. Вестникът бе хроника единствено на делата на старите холандски и английски семейства, чиито предци бяха превърнали Ню Йорк от нескопосан търговски пункт накрая на света в могъщ пристанищен град в центъра на същия този свят.
– Може да се наложи да почакате, госпожице – чу тя някакъв глас. – Бихте ли искали да поседнете?
Джо се извърна стресната. Наблизо стоеше един от репортерите, със стол в ръка. Изглеждаше около осемнайсет-деветнайсетгодишен, имаше тъмна коса, хубаво лице и сини очи, най-сините очи, които бе виждала.
– Моля? – притесни се тя. Не беше свикнала да разговаря с непознати мъже.
– Казах, че може да се наложи да почакате. Стоутман има среща с един от лакеите на комисаря2 – той постави стола до нея.
– Благодаря ви – каза тя. – Много сте мил.
Тя се опита да отклони поглед, но не можа. Очите му бяха не само невъзможно сини, но и честни и весели. Тя имаше чувството, че той вижда през нея, че вижда сърцето ù и внезапното му глупаво пърхане. Поруменяла, Джо седна на предложения стол.
Когато журналистът се върна на бюрото си, тя започна да му хвърля погледи изпод периферията на шапката си. Нима го беше помислила за хубав? Та той беше направо великолепен. Носеше бяла риза с навити ръкави и туидена жилетка. Имаше широки рамене и мускулести ръце. Гъстата, чуплива кестенява коса се виеше около ушите му и покриваше врата му. Носът му имаше чупка като на боксьор. Високите скули и силната долна челюст допълваха лицето му. Имаше широка, искрена усмивка.