Припомни си звука от дишането му, биенето на сърцето му, объркването, изписано по лицето му, когато се бе събудил, и топлата усмивка, която замени това объркване, щом Еди се сети къде е. Спомни си колко омайващо различно усещаше тялото му до своето. Приятната тежест на ръката му, отпусната на гърба ù. Брадичката му с набола брада. Спомни си колко различно усещаше собственото си тяло. За пръв път то не бе нещо, което трябваше да се укротява и да се стяга с връзки и банели, а нещо пищно, свободно и меко.
Докато лежеше в прегръдките му в мрака и слушаше дишането му, ù се бе приискало да го събуди, за да му зададе хиляди въпроси. Искаше да знае повече за детството му. Какво го разгневяваше. Какво го разсмиваше. Искаше да научи какви са надеждите и мечтите му, и искаше да му сподели своите. Искаше да му каже колко е вълнуващо да ходиш по улиците на нощния град и да разглеждаш жителите му. И колко ù се иска да запише историите на всеки от тях. Еди беше единственият човек, на когото можеше да каже. Единственият, който щеше да я разбере.
„Това ли е любовта?“ – чудеше се тя в тишината на нощта. Само преди няколко дни си беше помислила, че може би започва да се влюбва. Когато небето навън започна да просветлява тази нощ, вече беше сигурна.
Джо не беше сигурна как стоят нещата между нея и Брам. Не беше сигурна и как стоят нещата с Еди. Знаеше обаче, че не е редно да подхранва надеждите на един мъж, когато сърцето ù принадлежеше на друг. Искаше да изясни нещата, да каже истината на Брам. Не можеше да го направи тази вечер – щеше да е ужасно да предизвика неловко положение на такова събитие, но когато го видеше, щеше да го помоли да се отбие у тях на другия ден. Там щеше да му каже истината насаме в приемната и после щеше да каже на семейството си.
Брам щеше да приеме ситуацията като джентълмен, разбира се. Нямаше да вдигне врява, но майка ù и чичо ù щяха сериозно да се разстроят. С отказа си към Брам и признанието за чувствата към един безпаричен репортер щеше да обиди семейството му и да посрами своето. Щеше да скъса със света, който познаваше. Щом това станеше, нямаше да има път назад.
Когато Долан спря екипажа до тротоара пред внушителното имение на семейство Олдрич на Пето авеню, Джо се подготви за изпитанието. Следващите няколко часа щяха да минат под знака на кучета и незначителни разговори. Тя надникна през прозореца и видя госпожа Ливингстън и госпожа Шойлер, и двете увити в кожи, да се изкачват по широките мраморни стъпала на имението. Зачуди се дали Елизабет Адамс е успяла да си издейства покана.
Брам, висок и елегантен в смокинга си, стоеше на площадката. Джо мерна във фоайето вази, пълни с рози, видя госпожа Олдрич, цялата в сатен и перли, и чу от вътрешността на къщата да долита Вивалди. Гледката беше стилна, елегантна и за момент сърцето на Джо се преизпълни от красотата на собствения ù свят, от изяществото на хората, които го обитаваха. Напоследък беше опознала друг, много по-брутален свят и сега една частица от нея копнееше да се потопи във великолепието на стария за последен път, преди да му обърне гръб.
Един лакей в ливрея отвори вратата на екипажа на семейство Монтфорт и помогна на Джо и майка ù да слязат. Щом ги зърна, Брам затича надолу по стълбите, за да ги посрещне. Преди да стъпи на тротоара обаче, старата госпожа Ван Ренселър докуцука до тях.
– Ана, скъпа! Така се радвам да те видя! – викна тя и хвана майката на Джо за ръката. – Ще ми помогнеш ли по стълбите? Ишиасът не ми дава мира тази вечер.
Ана тръгна към стълбите с госпожа Ван Ренселър под ръка, а Брам предложи ръката си на Джо.
– Мило момиче, красива си като картинка – усмихна се той.
Наистина бе така. Новата рокля ù стоеше като излята и подчертаваше сивите ù очи. Кейти се беше постарала с прическата ù – бе събрала и усукала косата ù на тила и я бе закрепила с изящен гребен от черен кехлибар. Майка ù бе влязла в стаята, докато Джо се обуваше. Тя отпрати Кейти и нанесе финалния щрих – подаде на Джо аметистова огърлица, изящна и скромна, която баща ù бе подарил на майка ù в деня на сватбата им.
Сега сърцето на Джо се изпълни с горчиво-сладка тъга, докато поемаше ръката на Брам и тръгваха по стълбите. „Ако баща ми беше жив, с теб щяхме вече да сме женени – помисли си тя. – Щяхме да градим дом заедно, да създаваме семейство.“
Тя се насили да се усмихне и се приготви да върне комплимента на Брам, когато я прекъсна глас с тежък, топъл южняшки акцент.
– Брам Олдрич, ето къде си бил, старо куче!
Брам се обърна.
– Клем! – възкликна той. После каза на Джо: