– Джо, представям ти Клемънт Кодмън. От Рали. Братовчеди сме, далечни. Клем, това е близката ми приятелка Джоузефин Монтфорт.
– Това ли е Джо? Ами че тя е десет пъти по-хубава, отколкото ми я описа, стара лисицо!
Клем пое ръката на Джо и я целуна.
– Опитва се да ви крие от нас, госпожице Монтфорт. Не иска да има конкуренция!
– Много ми е приятно да се запознаем, господин Кодмън – усмихна се Джо на нахакания южняк.
Усмивката ù не трепна, но тя вътрешно се сгърчи от мисълта, че Брам е споменал за нея на братовчед си. Поне я беше нарекъл приятелка. Джо се надяваше, че каквото и да е казал на Клемънт, го е казал отдавна и че сега темата на разговорите им бе Елизабет Адамс.
Клемънт и Брам заговориха за някакъв друг роднина и Джо спря да ги слуша. Ръката ù все още беше върху лакътя на Брам и щеше да е грубо просто да го пусне и да продължи сама. Докато изчакваше разговорът да свърши, тя загледа как пристигат семейство Делано и Ван Ейк, и помаха на Труди.
Вече започваше да се чуди дали Брам и Клемънт изобщо някога ще спрат да говорят, когато по тротоара мина още някой и се промуши между пристигащите при Олдрич гости. Този някой бе облечен в туиден костюм, не в смокинг, а косата му се къдреше под шапката – както обикновено неподстригана. Усмихваше се.
И държеше за ръка момиче.
Момичето беше много хубаво. И тя бе тъмнокоса. Синеока. Румена. Младият мъж ù каза нещо и тя наклони глава към него. Той сложи ръка върху нейната. Тя му се усмихна с обич и го целуна по бузата.
Джо не познаваше момичето. Никога не го бе виждала.
Но познаваше младия мъж.
Той бе Еди Галахър.
Глава шейсет и първа
В главата на Джо кънтяха гласове.
Нейният собствен: „Какъв беше като малък?“
Отговорът на Фей: „Адски добър крадец. Корав. Безмилостен. Като всички нас.“
Гласът на чичо ù: „... привлекателно тъмнокосо момче – Глийсън или Гилигън, нещо ирландско беше...“
И накрая този на Еди: „Ти не ме познаваш. Изобщо...“
„Така е, господин Галахър – каза си тя сега, докато гледаше как с момичето стигнаха до ъгъла и завиха зад него. – Наистина не ви познавам.“
– Не забравяйте стария Клем, госпожице Монтфорт! Ще се видим вътре!
Макар някой току-що да бе разбил сърцето на Джо, макар единственото, което искаше в момента, бе да се скрие в някоя празна стая и да се наплаче, тя се усмихна на Клемънт и каза:
– Нямам търпение, господин Кодмън.
– Извинявай за глупашкия разговор, Джо – извини се Брам и я потупа по ръката. – Ще влизаме ли?
Той тръгна нагоре по стълбите, после се намръщи и погледна Джо.
– Джо? Добре ли си? Изглеждаш бледа.
– Добре съм, Брам – отвърна Джо, събрала всички сили да не разкрие как се чувства. – Малко ми е хладно, това е.
– Съвсем не помислих. Хайде, ела вътре да се стоплиш.
Той я въведе бързо във фоайето, където една прислужница взе шала ù. После двамата поеха по дълъг коридор, който водеше в приемната, където Маминка седеше като султан, заобиколена от приятели, роднини и половин дузина кучета.
– Честит рожден ден, Маминке – пожела ù Джо, като се насили да прозвучи весело. – Желая ти всичко най-хубаво.
Джо подаде на старицата красива бяла кутия със синя панделка. В кутията имаше сребърна шнола във формата на шпаньол.
– Благодаря ти, Джоузефин. Много мило – отвърна Маминка.
– Надявам се, че и другите подаръци са ти харесали – опита се да прояви учтивост Джо.
– Да. Но не получих това, което искам.
– И какво е то? – попита Джо.
Маминка погледна многозначително Брам.
– Правнук.
Брам се усмихна напрегнато.
– Хайде, Джо, да отидем да си вземем пунш – предложи той, хвана я за ръката и я поведе към масата с напитките и закуските.
Масата бе отрупана с всякакви студени блюда: студен печен свински бут, доматено желе, няколко печени пилета, туршии, салати, сирена и компоти.
– Съжалявам за това – извини се Брам, докато наливаше чаша пунш за Джо. – Надявахме се, че Маминка днес ще се държи добре, но не извадихме късмет.
Джо почти не го чу. Почти не беше чула и Маминка. Леля ù и чичо ù се приближиха грейнали да ù кажат колко добре ù стои роклята. Тя се усмихна и им благодари. Изпи пунша. През цялото време се чувстваше като кукла на конци. Някой дърпаше конците непрекъснато, за да я накара да кима и да се усмихва.
Клетото глупаво момиче, беше казал чичо ù преди няколко дни, имайки предвид момичето, което онзи репортер използвал, за да си напише материала. Това бе тя – най-глупавото момиче на света.
Еди бе отрекъл, че чичо ù е чул него да говори. Тя му беше повярвала, беше се влюбила в него, беше решила да се откаже от сегашния си живот и семейството си заради него, а той я бе излъгал. Точно него е чул чичо ù. Просто я е използвал, за да си напише материала. И дори не беше почакал да го завърши, преди да се захване с друго момиче. В гърдите ù се надигна гняв, който зае мястото на тъгата.