– Хайде да намерим стол и да послушаме музика – предложи Брам и я поведе обратно към приемната.
„Винаги е толкова предвидлив – помисли си Джо и хвърли скришен поглед на Брам. – Толкова мил и постоянен.“
Докато вървеше до Брам, покрай трепкащите пламъчета на свещите, покрай приятелки във великолепни рокли и прислужници с кристални чаши върху сребърни подноси, истината изведнъж нахлу в съзнанието ù като ледена вълна. Тя бе стигнала на косъм да прекрачи в пропастта и да направи най-голямата грешка в живота си – грешка, която щеше да ù струва целия този изящен и елегантен свят и всичките му обитатели, заради момче, което само я бе използвало.
Те седнаха на два от столовете, наредени около мястото за танци. Явно чувствата на Джо се бяха изписали по лицето ù, защото Брам хвана ръката ù и я стисна.
– Забрави ги за една вечер, Джо – каза той. – Мъката и скръбта. Не искам да виждам бръчки по това красиво лице, само усмивки.
После ù пусна ръката, но тя хвана неговата.
– Брам? – пресекливо каза тя.
– Да?
„Целуни ме – искаше да каже тя. – Прегърни ме, притисни ме към себе си и ме целуни истински, дори да не си искрен. Изпълни сърцето ми, както го правеше Еди. Накарай ме да го забравя. Дори и само за момент.“
Само че не каза нищо подобно. Защото Брам не можеше да я накара да изпита тези усещания. Нито сега. Нито когато и да било.
– Да, Джо?
– Аз... ами... исках да ти благодаря.
Брам я изгледа озадачено.
– За какво? – попита той.
– За това, че винаги си толкова добър – каза тя прочувствено.
Той се засмя с явно неудобство. Всяка проява на емоции го караше да се чувства неловко.
– Не ставай глупава – каза той и се обърна към музикантите.
Издърпа ръката си от нейната. Джо си прибра ръцете в скута и остана неподвижна, с усмивка, залепена на лицето, докато вътрешно се самоизтезаваше със спомените за всяка целувка на Еди, за начина, по който кожата ù настръхваше, когато той я докоснеше, за топлината му, аромата му, звука на гласа му. В момента го мразеше с неподозирана страст, но въпреки това сърцето ù копнееше за него.
Музикантите продължиха да свирят. После, след половин час, спряха. Маминка бе изведена пред всички, без да спира да протестира, и внесоха тортата. След като песента за рожден ден бе изпята и свещите духнати, всички се насладиха на гледката как шпаньолът Лоли изяжда първото парче.
– Мисля, че ще мине известно време, преди и ние да получим торта – сухо отбеляза Брам. – Има още пет кучета за хранене.
После бързо добави:
– Изморих се да седя. Майка ми има нова орхидея. Сложила я е на почетното място в оранжерията. Искаш ли да я видиш?
– С удоволствие – автоматично каза Джо.
Двамата излязоха от балната зала и поеха по коридори покрай няколко гостни, пушалнята и библиотеката, докато стигнаха оранжерията. Джо веднага забеляза новата орхидея и се приближи до нея.
– Много е красива, Брам – рече тя. – Цветът е толкова чист.
Изобщо не я беше грижа за орхидеята. Искаше единствено да се прибере и да се наплаче във възглавницата си. Лицето започваше да я боли от усилието да поддържа усмивката си.
– Джо, боя се, че те доведох тук със скрита цел – каза Брам. – Орхидеята бе само претекст.
Тя се извърна към него, объркана от думите му.
– Колко си тайнствен. Претекст за какво? – попита.
И изведнъж се досети. Стъписа се. Покри устата си с ръце.
Брам, усмихнат, сметна реакцията ù за радостна изненада. Подви коляно пред нея.
– Скъпа Джо – каза той и извади диамантен пръстен от джобчето на смокинга. – Ще се омъжиш ли за мен?
Джо имаше чувството, че не може да диша. Не знаеше какво да направи. Не го беше очаквала. Толкова беше сигурна, че се е преориентирал към Елизабет.
– Брам, аз... аз... – заекна тя.
– Това „да“ ли значи?
Отчаяна, Джо реши да печели време.
– Не... не мога да ти дам отговор сега. Трябва да получа позволение от майка си. И от чичо си.
Брам се усмихна.
– Имаш го. Попитах и двамата преди седмица.
Стомахът ù се сви от ужас. Затова леля ù беше пратила роклята. Черното не подхождаше на предложение за женитба, но сивото беше приемливо. Затова майка ù щеше да се разплаче по пътя и затова каза колко ù се иска бащата на Джо да е жив. Затова чичо ù сияеше. Затова Клем беше дошъл на тържеството. И Труди. Всички знаеха какво планира Брам, но никой не се беше допитал до нея, защото не виждаха необходимост от това. Разбира се, че щеше да се съгласи.