Еди пръв стигна до вратата. Отвори я, задържа я, за да мине Джо, и после двамата поеха в нощта.
Глава шейсет и четвърта
На площадката пред номер шестнайсет на Пит Стрийт седеше мъж и си чистеше ноктите с ножче. Червените тухли на сградата бяха потъмнели от сажди. Каменните стъпала към входа бяха напукани. Вратата висеше на древните си панти.
Ръцете на мъжа бяха мръсни, дрехите – мърляви и парцаливи. Когато Джо и Еди наближиха, той извади нещо от косата си и го стисна между пръстите си.
– Вие ли сте хазяинът? – попита Еди.
Мъжът посочи вратата.
Джо и Еди се качиха, отвориха я и влязоха в нещо, което някога е било елегантно, просторно фоайе в къщата на заможно семейство. Преди сто години Пит Стрийт беше желано място за живеене, но с разрастването на града на север красивите постройки бяха разпродадени и превърнати в евтини хотелчета.
Вляво от фоайето имаше голяма приемна, чиито високи врати с арки отдавна липсваха. Еди влезе там и Джо го последва. От тавана бяха нападали парчета мазилка. Остатъците от тапети бяха почернели от мухъл. Няколко стари изкорубени стола, през чиято разкъсана дамаска се сипеше пълнежът, стояха безредно пръснати в стаята. Осветлението идваше от потъмнял газов полилей, който излъчваше немощна жълта светлина.
На слабия огън се грееха хора – хора с празен поглед и превити рамене. Неколцина държаха в ръка чаши с мътен джин, който сипваше срещу пени на чаша един мъж, седнал в ъгъла. Пред погледа на Джо друг мъж внимателно сгъна парче вестник и го сложи в обувката си, за да покрие дупката в подметката. Жена в проядено от молци палто си слагаше руж на бузите пред пукнато огледало. После бръкна в деколтето си и повдигна гърдите си така, че почти се изсипаха от дрехата.
– Стая ли искате? – попита някакъв глас.
Беше на мъжа, който продаваше джина. Имаше блестящи очи, мазна кафява коса и проскубана брада.
Джо застина, обидена от подтекста в думите на мъжа.
– Нищо подобно – рече тя.
– Искаме да се срещнем с един от наемателите, господин Кинч – обясни Еди.
– Тук няма такъв – каза мъжа.
– Сигурен ли сте? – попита Джо.
– Да не мислите, че не знам кой живее в къщата ми? – изръмжа мъжът.
Без да трепне, Джо поясни:
– Той изглежда много необичайно Има татуировки по лицето.
– А, тоя ли – сети се мъжът. – Той напусна. Преспа една нощ. Не си каза името.
– Кога? – попита Джо и усети как надеждата ù помръква.
Мъжът изкриви уста в опит да изкара парче храна, заседнало между зъбите му, с език. Загледа се в пространството пред себе си, сякаш изобщо не бе чул Джо. Еди сложи един долар в ръката му. Мъжът докосна ръба на шапката си и каза:
– Днес следобед. Към три.
– В стаята му има ли нов наемател? – попита Еди.
– Не.
– Може ли да я разгледаме?
Мъжът погледна от Еди към Джо, после се засмя.
– Ама разбира се, че може да я разгледате. Наемът е двайсет и пет цента. За разглеждане или каквото друго ви се прави.
Еди хвърли многозначителен поглед на мъжа. После му хвърли парите. Мъжът му подаде ключ.
– Номер 3-С. Третия етаж. В дъното.
Джо последва Еди нагоре по стълбата. Наложи си да не спира. По стъпалата и стените гъмжеше от хлебарки. Когато стигнаха втория етаж, миризмата на немити тела и нощни гърнета стана непоносима. Под нея обаче се просмукваше още по-лоша миризма – миризмата на отчаянието.
Самообладанието на Джо бе сериозно разклатено, когато се добраха до третия етаж. Една врата току до тях се отвори и от стаята с олюляване и залитане излезе мъж. Отправи се към тоалетната на етажа. След секунди Джо го чу как повръща. Тя хвърли поглед през отворената врата и видя жена, която седеше на леглото, хванала се за главата.
– Мислиш ли, че ще открием нещо? – попита тя Еди.
– Струва си да огледаме – отвърна той.
Стигнаха стаята на Кинч и Еди отключи. Откри на стената ключ за осветлението и единствената газова лампа в стаята се съживи със съскане. Джо пристъпи в стаята и се ококори. Беше виждала подобни стаи в Завоя, но отдалече, никога не бе влизала в тях. Пред малкия, потъмнял от мръсотия прозорец висеше прокъсана завеса. Имаше тясно легло с лекьосан дюшек, мръсен килим и малко огнище. След като огледа напуканите мърляви стени и потъмнелия от дима таван, Джо си каза, че би се хвърлила през прозореца, ако ù се наложеше да изкара в тази стая дори една нощ.
– Но това не е логично. Той има пари. Ричард Скъли му даде хиляда долара. Можеше да отседне в приличен хотел. Защо ще идва тук? – запита тя.