– За да изчезне – отвърна Еди. – Обзалагам се, че непрекъснато е в движение. Сигурно никъде не остава повече от една нощ.
Почти не ù беше проговорил, даже не я беше погледнал, откакто тръгнаха насам от Рийд Стрийт. Дори и сега ù отговаряше предимно едносрично. Джо мразеше това мълчание, спуснало се между тях, но не правеше нищо, за да го разпръсне.
Еди се намръщи и тръгна към леглото. Обърна дюшека, после килима, но не откри нищо. Джо погледна към огнището. Там имаше пепел, не от дърва или въглища, а изглежда, от хартия. Тя коленичи и пъхна глава в огнището. До купчинката пепел се белееше нещо малко – парче хартия. По-голямата част бе изгоряла, но това парченце бе непокътнато. Тя го вдигна. Виждаха се части от думи.
сис Мал
аркбра
Джо затаи дъх.
– Еди, виж! – каза тя, забравила за момент гнева си заради вълнението от откритието.
– Тези букви са част от имена – Франсис Малън и „Даркбрайър“. Малън бил санитарят, когото Елинор Оуенс нападнала, когато избягала от „Даркбрайър“, помниш ли? Кинч сигурно е смятал да се срещне с Малън. За да го разпита за Елинор. Може би за да научи дали тя му е казала къде са списъците.
– Знаеш ли какво, Джо? – рече Еди.
Тя се обърна и го погледна с блеснал поглед.
– Какво?
Еди не гледаше нея. Взираше се през мръсния прозорец. С уморен, глух глас той каза:
– Вече изобщо не ме интересува.
Глава шейсет и пета
– Това ли е? Край на всичко? – ядоса се Джо.
– Кочияшът чака, Джо. Качвай се – отвърна Еди през зъби. Държеше вратата на един файтон отворена и я чакаше да се качи.
Бяха излезли от мръсния хотел, после бяха вървели до Хюстън Стрийт – след като Еди заяви, че вече не се интересува нито от Кинч, нито от Белязания, нито от Елинор Оуенс, нито от „Носет“, нито от „Бонавентура“, нито от нея. Най-вече от нея.
– И просто ще ме оставиш тук? – попита Джо.
Тя стоеше на тротоара. Бе отказала да се качи във файтона.
– Да. Не мога повече – каза той, обърна се и закрачи по улицата.
Няколко секунди Джо не можа да каже нищо. Първо ù бе разбил сърцето, а сега я оставяше насред работата, преди да са довършили разследването си. Как можеше да върши такива неща?
– Трябва да съм съвсем сляпа – каза тя. – Наистина успя да ме изиграеш, Еди.
Еди спря. Обърна се.
– Аз съм те изиграл? Какви ги говориш?
– Мислех, че си добър. Че те е грижа. Само че съм се лъгала. Ти си жесток човек! – кресна тя гневно.
Еди се извъртя към нея.
– Аз? Аз? Сериозно ли говориш, Джо?
– Ей, сестро, ще се качваш ли, или не? – подвикна кочияшът.
– Не! – отвърна Джо и затръшна вратата на файтона.
Закрачи гневно към Еди със стиснати юмруци.
– Да не би да забравяш защо дойдох при теб? Заради баща си. Мен все още ме е грижа какво ще стане. И тогава ме беше грижа, и сега. Искам си отговорите.
– За бога, Джо, и мен ме е грижа! Грижа ме е за теб! – извика Еди.
Думите му прокънтяха из тъмната улица. Джо почти се изсмя с глас.
– Така ли било? Е, трябва да ти кажа, че го показваш по много необичаен начин.
– Аз ли? – Еди не повярва на ушите си.
– Да, Еди, ти!
Еди вдигна ръце.
– Тръгвам си. Това е лудост. Но преди да си тръгна, искам да ми кажеш само едно-единствено нещо...
Джо вирна брадичка предизвикателно.
– Какво?
– Защо го направи? – попита той. – Защо ми разби сърцето? Защо каза „да“ на Брам?
Джо се сви, сякаш я бе зашлевил. Отстъпи крачка назад.
– Не прави това, Еди. Нервите ми няма да издържат още много на подобна злоупотреба.
Еди изсумтя.
– О, моля ти се. Нервите ти са стоманени. Знам защо си го направила. Защото аз не съм достатъчно добър за теб. Защото, каквото и да направя, колкото и да се старая, никога няма да стана Ван Ренселър, Астор или Олдрич.
– Какво каза? – гласът на Джо трепереше от гняв.
– Мисля, че ме чу съвсем добре.
– О, значи така мислиш, Еди? Е, нека ти кажа какво мисля аз. Аз мисля, че си мръсник. И мисля, че малката ти приятелка много би се разстроила, ако можеше да те чуе сега.
Еди я изгледа объркано.
– Кой? – попита той.
Джо го изгледа ядно.
– Не се прави на невинен. Видях ви заедно. На Пето авеню. Пред къщата на семейство Олдрич. Преди седмица.
– На Пето авеню? – повтори той, все още объркан. – Преди седмица?
Изведнъж лицето му се проясни.
– Това е била Ейлийн. Сестра ми. Водих я на вечеря.
Джо се вкамени.
– Тя... сестра? – тихо попита тя.
Еди ù беше разказал за Ейлийн в нощта, когато ходиха в Завоя. Оглушала с едното ухо, след като някакъв свещеник я пребил. Сега Джо си спомни как момичето, което бе видяла с Еди, се бе навело към него. Било е, за да го чува.