– Решила си, че Ейлийн ми е приятелка – равно каза Еди. Гневът в красивите му сини очи се бе превърнал в болка. – За такъв ли ме мислиш? Мислиш, че мога да те целувам, да спя с теб в прегръдките си и после да отида при друго момиче?
Сърцето на Джо сякаш се наля с олово, когато тя осъзна какво е направила. „Грешка – помисли си тя. –Направих ужасна грешка.“
– Аз... аз не знаех какво да мисля – заекна тя. – Видях те с момиче, а чичо ми... чичо ми каза как дочул един репортер в „Стандарт“, репортер с ирландска фамилия, който говорел ужасни неща за някаква млада жена, която използвал, за да си напише материала.
– Не знам какво е дочул чичо ти, но не съм бил аз – каза Еди. Усмихна се тъжно. – Двамата с Ейлийн много си приличаме. Не ти ли хрумна изобщо, че може да ми е сестра? Може би си искала да си мислиш, че съм с друго момиче, Джо. Така би било по-лесно, нали? Ако аз съм мръсник, значи не ти се налага да правиш труден избор.
– Не е вярно! – възрази Джо.
Еди поклати глава.
– Както казах, не мога повече. Да те виждам. Да съм близо до теб. Да говорим за това, което имахме или нямахме.
– Еди, съжалявам. Аз...
– Обичам те, Джо – прекъсна я Еди. – Ти си най-забележителното, красиво, завладяващо момиче, което някога съм срещал. Не бива да ти го казвам, знам. И не го казвам, защото искам, а защото трябва. Казвам ти го, за да разбереш защо повече няма да се виждаме. Не е редно. Сега си сгодена за друг.
Джо го гледаше втренчено. Изглеждаше нещастен, след като ù призна чувствата си. Тя искаше да каже нещо, каквото и да е, но не беше сигурна, че ще успее да произнесе и дума, без да избухне в сълзи.
Еди спря друг файтон.
– Този път ще се качиш – каза той и отвори вратата.
– Ъгъла на „Ървинг“ и Шестнайсета – каза на кочияша.
Без да продума, Джо се качи във файтона и Еди затвори вратата. Прозорецът бе свален. Тя облегна ръка върху него.
– Сбогом, госпожице Монтфорт. Надявам се да откриете онова, което търсите – каза Еди с тъжна усмивка.
Очите на Джо се напълниха със сълзи.
– Еди, не. Не може да постъпваш така. Не може да ми казваш такива неща и после просто да си тръгнеш.
– Напротив, Джо. Мога – и той се обърна и закрачи надолу по улицата.
– Еди, чакай! – извика Джо след него, но единственият отговор беше звукът от стъпките му по паважа.
Съкрушена, тя се облегна назад и се опита да се успокои. Не успя.
– Дявол го взел! И теб да те вземе! – извика тя и удари с облечената си в ръкавица ръка по седалката. После заглади полата си. Придаде си спокойно изражение Преглътна, за да се махне буцата, появила се в гърлото ù.
– Какво направих? – каза си тя.
Знаеше много добре. Беше повярвала на най-лошото за Еди вместо на най-доброто. Беше изгубила доверие в него, защото нямаше доверие на себе си. Не вярваше, че е способна да взима решения за собствения си живот. Да избира сама. Дори да бъде себе си.
Сега вече беше прекалено късно. Беше обещала на Брам, че ще се омъжи за него. Годежът бе обявен. Беше избрана дата. Всички бяха толкова щастливи. Всички освен нея.
– Какво ще правя? – прошепна тя.
Сълзите, които пълнеха очите ù, най-сетне преляха. Първо закапаха, после рукнаха като поток. Разтърсваха я хлипове.
Сърцето на Джо бе разбито. Виновникът бе самата тя.
Глава шейсет и шеста
Джо си пое дълбоко въздух.
– Вземи се в ръце – изсъска тя, вървейки към къщи по „Ървинг Плейс“.
Файтонджията я беше оставил на ъгъла на Шестнайсета улица. Джо му бе платила и беше тръгнала към площад „Грамърси“, съсредоточена върху дишането си. Трябваше да се овладее. Нямаше да ù е лесно да се прибере вкъщи. Щеше да има нужда от цялото си самообладание.
Беше малко след полунощ и цареше пълен мрак. Газовите лампи по „Ървинг Плейс“ бяха редки и със съскане разпръскваха оскъдната си светлина. Тя мина пресечката със Седемнайсета улица, после тази с Осемнайсета, потънала в болезнени мисли за Еди.
Как би могла да се омъжи за Брам сега, след като бе разбрала какви са истинските чувства на Еди към нея? Но как би могла да развали годежа си с Брам?
Ами разследването на убийството на баща ù? Как ще продължи без помощта на Еди? Двамата бяха отбор, при това добър. Бяха стигнали толкова близо до Кинч. Толкова близо до директен сблъсък с него. Макар да се страхуваше от този мъж, Джо искаше да погледне в страховитите му очи и да го попита кой е. Той ли бе Стивън Смит? Той ли бе убил Ричард Скъли? И баща ù?
Едва ли щеше да ù каже, дори да беше така, но тя щеше да разбере. Очите му щяха да разкрият истината.