Джо вече дишаше малко по-спокойно и заразмишлява за онова, което бе научила на Пит Стрийт. Кинч е планирал да отиде в „Даркбрайър“ и да говори с Франсис Малън. Сигурна беше. Все още търси списъците си. Де да можеше тя да ги намери преди него. Ако ги намереше, щеше най-сетне да разбере какъв е бил тайнственият товар на „Бонавентура“ и дали корабът е бил свързан с „Ван Хутън“.
„И аз ще отида да се срещна с Малън – реши тя. – За това не ми трябва Еди. Просто ще отида в „Даркбрайър“ и ще разговарям с човека.“
Тя потръпна при мисълта да мине през извисяващата се порта на „Даркбрайър“ и да влезе в самия приют, но си каза, че това е глупаво. Щеше да е в пълна безопасност.
Потънала дълбоко в мисли каква история да разкаже на майка си, за да я пусне да излезе, да отиде до „Даркбрайър“ и да се върне, Джо първо не чу стъпките. Тъкмо бе подминала една тясна пресечка на „Ървинг Плейс“, когато те отекнаха след нея. Приближиха се толкова бързо, че докато успее да се обърне и да види кой я следва, бе закъсняла.
Една длан запуши устата ù. Ръката ù бе извита зад гърба. Ужасена, Джо се опита да се бори с нападателя си, но не можеше да се мери с него. Той я завлече навътре в уличката и я блъсна в едната стена. В главата ù избухнаха звезди, когато главата ù удари стената. Голите тухли одраха бузата ù.
Нападателят беше свалил ръка от устата ù, но все още държеше ръката ù извита. Тя имаше чувството, че скоро ще я отскубне от рамото. Изведнъж пред очите ù проблесна нещо сребристо. Беше острието на нож, което отразяваше лъч лунна светлина, промъкнал се в уличката. Тя неволно изскимтя от страх.
– Нито звук повече или ще те порежа – заплаши я глас – мъжки глас, нисък и груб.
Джо кимна, доколкото можа.
Мъжът се притисна към нея.
– Такова хубаво момиче – каза той, а топлият му дъх опари ухото ù. – Какво ли прави самò навън? Трябва да си стои вкъщи, където е мястото на момичетата. Само курвите ходят по улиците през нощта. Вие курва ли сте, госпожице Монтфорт?
– Моля ви... – прошепна Джо.
Очите ù бяха затворени. Тялото ù трепереше неудържимо. Беше обезумяла от страх.
– Моля – подигравателно повтори мъжът. – Така ли говориш с вестникарчето?
Той я целуна по шията и прокара върха на ножа по бузата ù до носа. Джо отново изскимтя – не можа да се удържи.
– Такова хубаво момиче – каза мъжът. – Няма да сте толкова хубава без нос. Продължавайте да си го пъхате в чужди работи и някоя нощ ще дойда в дома ви, ще вляза в спалнята ви и ще отсека този хубав нос. Ще съм изчезнал, преди да заглъхнат писъците ви. Дали вестникарчето ще ви харесва тогава? Не, никой няма да ви харесва.
Мъжът свали ножа. Пак я целуна. Дъхът му вонеше.
– Сега ще си тръгна, госпожице Монтфорт – каза той. – Но вие ще останете тук. Както сте си, подпряна на стената. Ще преброите до десет, съвсем бавно, и после ще се приберете и ще правите това, което ви се казва. Като добро момиче. Ако слушате, няма да се наложи да се виждаме отново. Започвайте да броите. Бавно и полека...
Джо започна да брои, без да отваря очи, с пресеклив от шока глас.
Когато преброи до десет, отвори очи. Мъжа го нямаше. Беше сама.
Тя направи една колеблива стъпка напред. После още една. После падна на колене и повърна.
Глава шейсет и седма
– Бялото понякога е твърде ярко – каза Ана Монтфорт. – Може би слонова кост ще подхожда по-добре на кожата ти. И за роклята, и за цветята. О, толкова по-лесно щеше да е, ако Маминка не настояваше церемонията да се проведе в Херъндейл!
– Това е заради господин Олдрич, мамо – меко каза Джо. – Той не може да дойде до града.
Бяха в трапезарията и закусваха. До чинията на Ана имаше няколко образеца от платове.
– Права си, разбира се. Питър трябва да вземе участие в сватбата на сина си. А го има, разбира се, и фактът, че Херъндейл е затворено имение. Има чудесна висока порта, която ще държи навън всички онези репортери, които толкова държат да съобщят на света какви ще са ордьоврите.
– Не – промърмори Джо. – Не бива да допускаме никакви репортери.
– Но проблемът си остава – как ще пренесем няколко десетки оранжерийни рози от града до имението? – продължи майка ù.
Джо я слушаше с половин ухо. Ръката ù неволно се вдигна към дясната буза и докосна драскотините, причинени от тухлената стена, когато нападателят бе блъснал главата ù в нея.
„Спънах се, мамо. В банята. Преди малко. Мислех си за сватбата и не внимавах как стъпвам, та паднах и си ударих главата в ръба на ваната.“
Така бе обяснила драскотините на бузата си. Два дни след нападението бяха започнали да се оправят. Самата тя обаче – не.