Накрая Джо се насили да откъсне очи от него. Развърза панделката на кутията с подаръка за господин Стоутман. Докато я завързваше отново, очите ù пак попаднаха на красивия журналист. Той разговаряше с двама други млади мъже за разни вълнуващи неща – обир, намушкване, голям пожар. Разговорът им бе толкова различен от безсмислените брътвежи, които царяха в нейния дом.
„В Нюпорт ли ще ходите това лято, или в Саратога? Чувам, че Ели Монтгомъри сменила тапетите в приемната си. Видяхте ли новите цветни лехи на Мини Стивънс?“
Докато Джо подслушваше, един от мъжете повдигна въпрос, който бе не просто вълнуващ, а направо скандален. Тя се приведе напред, за да чува.
– Ей, Еди, разбра ли за хористката, дето паднала пред влака тази сутрин?
– Не е паднала, а се е хвърлила.
Говореше младият човек, който бе предложил стол на Джо. Сега знаеше името му – Еди. Беше се облегнал на стола си и си подхвърляше една гумичка, докато говореше.
– Сигурен ли си? – попита първият репортер.
– Научих го директно от извора – Оскар Рубин от моргата – отвърна Еди.
– Какво е станало?
– Имала афера с момчето на Бийкман. Бийкман-старши научил и изпратил младши при някаква леля в Бостън. Проблемът бил, че онзи идиот успял да постави момичето в затруднено положение. Казал ù, че ще се ожени за нея, после си плюл на петите.
Джо се сепна. Анди Бийкман беше заминал неочаквано за Бостън само преди няколко дни. Сега знаеше защо. И като си помислеше, че Ади му беше поднасяла чай на траурната гощавка след погребението!
– Стоутман знае ли?
– Да, но няма да го публикува – каза Еди, без да спира да подхвърля гумата. – Ще отхвърли материала. Точно както отхвърли материала ми за Чарли Монтфорт.
– Какъв материал? Там няма нищо интересно. Пистолетът на Монтфорт гръмнал. Нещастен случай. Край.
– Не е било нещастен случай – каза Еди.
Изведнъж вече не ù се струваше толкова вълнуващо да е във вестникарска редакция. Изведнъж Джо откри, че не може да диша.
– Ченгетата казаха, че е било нещастен случай.
Еди изсумтя.
– Платено им е да кажат така. Един новак, с когото се познавам, е бил на мястото. Видял е тялото и казва друго.
– Така ли? И какво казва? – попита другият журналист и хвана гумата на Еди във въздуха.
Еди се изправи.
– Че Чарли Монтфорт е допрял револвера до главата си и си е пръснал мозъка.
1 Бауъри е едновременно името на улица и на квартала около нея в южната част на Манхатън. – Бeл. прев.
2 Комисарят е началникът на нюйоркската полиция. – Бeл. прев.
Глава пета
Не беше истина. Не можеше да е истина. Джо се изправи с треперещи крака и се приближи до репортера.
– Как смееш! Ужасните неща, които наговори за Чарлс Монтфорт... това е лъжа. Защо лъжеш? – попита тя прекалено високо.
Заобръщаха се глави. Младият мъж я погледна.
– Това какво ви интересува, госпожице? – попита той.
Джо се готвеше да му обясни, когато вратата към кабинета на Стоутман се отвори и излезе самият Стоутман, с угарка от пура в едната ръка, а другата на гърба на госта, когото изпращаше. Нисък и плешив, главният редактор бе облечен в лекьосана с мастило риза, жилетка и покрити с пепел от пура панталони. Двамата мъже се сбогуваха и едва тогава Стоутман видя Джо.
– Госпожице Монтфорт? Каква неочаквана приятна изненада – каза той. – Какво ви води в редакцията?
Джо, чийто гневен поглед все още бе прикован върху лицето на Еди, видя как се разширяват очите му, щом чу името ù. „Сега вече знае коя съм и се притеснява, че ще му създам проблеми – помисли си тя. – Хубаво. Заслужава си ги.“
„Това... това момче – щеше да каже тя на Стоутман, – това момче не бива да говори лошо за баща ми.“ Само че преди думите да излязат от устата ù, тя си промени решението.
– Подарък... – каза тя и му подаде кутията. – За вас от баща ми.
Вечно недоволното изражение на Стоутман се смекчи.
– Колко мило. Моите съболезнования, госпожице Монтфорт. Моля, влезте – покани я той.
Въведе Джо в кабинета си, затвори вратата и ù предложи стол. Предложи ù и чай, но тя отказа. Все още беше разстроена и не искаше да стои дълго в кабинета на Стоутман и да се задушава с миризмата от пурата му. Искаше да се върне в редакцията и да накара онова момче да отговаря за думите си.
Стоутман отвори кутията. Усмихна се с тъга при вида на сребърното шише.
– Това беше мое – каза той. – Баща ви го спечели, когато се обзаложихме кой ще стане президент през 1880 година. Аз избрах Ханкок. Той заложи на Гарфийлд. Чарли винаги залагаше на победители.