Беше стигнала, препъвайки се, до дома си в онази нощ, без да дава воля на хлиповете, които се надигаха в гърлото ù, докато не стигна в банята си. Когато се наплака, се съблече, напълни ваната с гореща вода и седна в нея с усещането, че никога повече няма да се почувства истински чиста.
Почти не спеше. Нямаше апетит. Нападателят ù я беше измъчвал. Беше я наранил. Беше я накарал да се чувства мръсна. А тя не можеше да направи нищо. Той, изглежда, го знаеше. Държеше се, сякаш знаеше, че тя няма да каже на никого, нито на майка си, нито на чичо си, нито на полицията. Знаеше, че тя не може да каже на никого. Сякаш я познаваше.
А тя дори не бе успяла да види лицето му. Той се беше погрижил да не успее. Беше чула гласа му и не мислеше, че е на Кинч, но не беше сигурна. Страхът ù бе прекалено силен, за да обръща внимание на гласове. Дали беше Кинч? Или мъжът с белязаното лице, който беше пребил Еди?
Гласът му я съпътстваше навсякъде. Кънтеше в ушите ù отново и отново... „Ще си отидеш у дома и ще правиш каквото ти се казва. Като добро момиче...“
„Да, такава съм, помисли си тя. Нямам избор. Ще се откажа от преследването на убиеца на баща си. Ще се откажа от мечтата си да стана журналистка. И ще се откажа от мъжа, когото обичам. Ще бъда добро момиче и ще правя онова, което искат всички останали. Защото, ако не го направя, някоя нощ ще открия мъж с нож в спалнята си.“
Ясният поглед на Джо беше помътнял, а живото ù преди лице приличаше на маска. Страхът беше потушил огъня, който преди гореше в нея, докато не остана нищо освен няколко въгленчета. Скоро и те щяха да угаснат. Може би не днес, дори не след година или две. Но лека-полека въгленчетата щяха да угаснат под тежестта на безсмислените занимания, които я очакваха. Тогава всичко, което бе искала да постигне в живота си, и личността, в която бе копняла да се превърне, щеше да се превърне в смътен спомен.
Светът извън площад „Грамърси“, бе разбрала тя, понякога бе мрачен и опасен и човек трябваше да е много силен, за да оцелее в него. Нели Блай беше силна. Фей също. Елинор Оуенс бе силна. Но Джо Монтфорт? В момента тя се чувстваше толкова слаба, че дори вдигането на чаша чай ù костваше неимоверни усилия.
– Какъвто и цвят да изберем, розите трябва да поръчаме от „Мийкър“. Само на тях имам доверие...
Майка ù все още говореше за цветя. Джо кимаше безжизнено, без изобщо да я вълнуват цветята или каквото и да било друго. В този момент вратата на трапезарията се отвори и един пребледнял и нервен Тийкстън се втурна към тях.
– Госпожо, моля за извинение, но дойде прислужницата на госпожа Филип Монтфорт – каза той, видимо разстроен.
Ана го изгледа хладно.
– Защо ми казвате това, Тийкстън? – попита тя. – Нямам навика да приемам прислужниците на хората.
– Зная това, госпожо. Само че обстоятелствата са съвсем необичайни. Дошла е да заведе вас и госпожица Джо до дома на господин Филип Монтфорт. Изглежда...
Тийкстън замлъкна. Опита се да подбере думите си.
– Какво има, Тийкстън? За бога, овладейте се! – скара му се Ана.
Тийкстън кимна. Изправи рамене.
– Господин Алва Бийкман е бил убит, госпожо. От лунатик, размахващ нож. Случило се късно снощи и изглежда, че същият лунатик се е опитал да отнеме още един живот... този на господин Филип Монтфорт.
Глава шейсет и осма
– Добре съм – настоя Филип Монтфорт. – Просто драскотина. Ще мине. Трябва да мислим за семейството на Алва, не за мен.
Обляната в сълзи Джо седеше от едната страна на чичо си. Майка ù бе от другата му страна. Леля ù Маделин, трепереща и със зачервени очи, наливаше чай. Джо и майка ù бяха пристигнали току-що. Беше ги посрещнал навъсеният Харни, който ги бе отвел право в кабинета на Филип. Карълайн също бе там и даваше нареждания на прислужницата да засили огъня. Бяха извикали Робърт от училище и го очакваха по-късно същия ден.
Филип седеше до огъня само по риза, панталони и халат. Лицето му сивееше, а на едната му буза имаше тъмна синина. Яката на ризата му бе разкопчана и под нея се виждаше бинт. На масичка до креслото му стояха бутилка портвайн и празна чаша.
Джо страшно се разстрои, когато видя чичо си, винаги толкова силен, да изглежда толкова разбит, толкова смален. Тя искаше да разбере какво се е случило, но знаеше, че не е редно да задава въпроси в присъствието на прислужницата.
– Филип, какво, в името божие, се случи? – попита Ана, когато прислужницата излезе.
– С Алва се прибирахме вкъщи – започна Филип. – Работихме до десет часа снощи и решихме да не тормозим готвачите си да ни правят късна вечеря, затова се отбихме в „Уошингтън“.