Филип млъкна и се закашля силно. Когато се успокои, се облегна в креслото си зачервен и изтощен.
– Татко, пресилваш се. Трябва да почиваш – настоя Карълайн. – Да повикам ли Харни да ти помогне да се качиш горе?
– В никакъв случай! Напълно съм способен да се кача по собствените си стълби – заяви Филип и се надигна от креслото. – Ако репортерската истерия се разрасне толкова, колкото се опасявам, ще проуча как стоят нещата с наемане на имот извън града за всички нас. Сигурен съм, че семейство Олдрич ще знаят някоя подходяща къща.
– Татко... – започна Каро.
– Да, Каро, знам – уморено се съгласи Филип.
Сбогува се с всички и бавно излезе от стаята.
– Такъв късмет имахме, Мади – каза Ана. – Ако си беше ударил главата по-силно, ако онзи ужасен човек беше по-бърз... Даже не смея да си помисля какво би станало.
– Наистина имаме късмет – съгласи се Маделин. – Но той изневери на клетото семейство Бийкман и сега на всички ни предстои още едно погребение. Направо не мога да го проумея.
– Нали не мислиш, че онова, което каза Филип, може да е вярно? Че онзи зъл човек има нещо общо със смъртта на Чарлс? – попита майката на Джо, а погледът ù се замъгли от тревога. – Не мисля, че бих могла да го понеса, ако... ако...
Мъката на майка ù прониза Джо в сърцето. Тя бе имала време да свикне с мисълта, че баща ù е бил убит. Майка ù не бе имала такава възможност. Когато самоличността на убиеца му излезеше наяве, независимо дали беше Кинч или някой друг, тя щеше да се срине психически.
– Ще трябва да изчакаме, Ана – каза Маделин. – Да се надяваме, че лекарите в „Даркбрайър“ ще успеят да установят дали онзи ужасен човек Кинч говори истината, или не.
– Може би щом Филип възстанови силите си, ще може да поговори с господин Стоутман и да разбере какво са чули репортерите му, ако изобщо са чули нещо – предположи Ана. – Да знам, че името на Чарлс се носи от уста на уста сред мръсните вестникарчета, и то след всичко, което вече се наложи да преживеем, би било твърде много.
Джо също искаше да знае какво са чули репортерите на Стоутман. Но не я вълнуваше приливната вълна на слуховете, от която се опасяваше чичо ù. Единственото, което я вълнуваше, до степен на отчаяние, бе дали Кинч е убил баща ù. Ако лекарите в „Даркбрайър“ успееха да изкопчат признание от него, полицаите щяха да са първите, които щяха да научат, а след тях веднага идваха вестниците.
– Ще ми се да не се налагаше да чакаме. Де да познавахме репортери, които да попитаме още сега – въздъхна Мади.
– Слава на бога, че не познаваме такива – укорно каза Ана.
Джо взе чашата си за чай и заразглежда съдържанието ù.
„Аз обаче познавам“ – помисли си тя.
Еди все още ù беше ядосан и имаше право да се ядосва, но тя се надяваше, че въпреки това ще ù помогне. Надяваше се, че ще се срещне с нея.
За последен път.
Глава шейсет и девета
– Място за един, госпожице? – попита чевръстата млада жена на касата, докато въвеждаше сметката на друг клиент.
– Всъщност търся един приятел. Ще седна при него, ако е възможно – отвърна Джо.
Жената кимна. Хвърли бърз поглед на Джо, после я огледа по-внимателно, докато тя си проправяше път през гъстата тълпа, събрала се да обядва в „Чайлдс“ на „Парк Роу“. Джо, в скъпите си дрехи, много се различаваше от обичайните клиентки на заведението с техните бели памучни блузки и практичните им шевиотени поли.
„Чайлдс“ беше част от верига модерни заведения за работещи хора. Джо бе чувала за тях, но никога не беше влизала в подобно заведение. Сега се възхити на безупречно белите плочки по стените, на блестящите от чистота плотове и лъскавите метални столове пред тях, както и на дългите маси с мраморен плот, на които редом сядаха напълно непознати хора, за да изядат купа със супа или някой дебел сандвич, сервирани от келнерки с колосани престилки.
– Еди Галахър ли? Сигурно е в „Чайлдс“ – бе казала администраторката в „Стандарт“ преди няколко минути. – Обикновено там обядва. Точно отсреща е.
Джо отново бе използвала библиотека „Астор“ и историята, която уж пишеше, за оправдание да излезе от къщи. Беше добавила, че новината за смъртта на господин Бийкман я е разстроила и иска да се поразсее.
– И как върви историята? – беше попитала майка ù. – Бих искала да я прочета.
– Мамо, никога не си показвам първата чернова – бе казала Джо. – Нека я изгладя и тогава може да я прочетеш.
Ана се беше съгласила, но бе предупредила Джо да побърза да я довърши, защото има да мисли за други, по-важни неща от драскачеството си.