– Седни! – изсъска Джо, засрамена. – Не прави сцена.
– Това мина всякакви граници. Слагам край. Веднага – заяви той и удари с юмрук по масата. – Никога, никога повече няма да излизаш от къщи късно вечерта. Даже не трябваше да идваш тук!
Джо се засмя кисело.
– Звучиш точно като човека, който ме нападна. И той ще се радва да си остана вкъщи.
Еди заклати глава.
– Не мога да повярвам, че го каза. Това е абсолютна глу... абсолютно нечестно!
– И да ми казваш да си стоя вкъщи е нечестно! – каза Джо, побесняла.
– Казах го само защото се тревожа за теб! Ами ако не е Кинч? Ами ако е Белязания и сега те наблюдава? Той заплаши да ме убие...
– Отиваш ли някъде? Ако да, остави пари за обяда. Не си и помисляй да ми харижеш цялата сметка – каза Оскар на Еди, докато си дърпаше стола. Премести поглед от Еди на Джо и направи гримаса.
– Опа. Гълъбчетата се карат, а? – попита той.
– Оскар! – възкликна Еди.
– Ей, какво е станало с лицето ти, Джо? – попита Оскар. – Чакай. Няма значение. Сигурно и за това ще ми се развика.
Той вдигна втората лъжица, която беше донесла сервитьорката, и дръпна чашата с шейка.
– За тайнствения господин Кинч ли говорехте? Онзи, когото арестуваха за убийството на Бийкман?
– Да – отвърна Еди.
Той извади пари от джоба си и остави банкнота от един долар на масата. Сърцето на Джо слезе в петите. Той наистина се готвеше да си тръгва.
– Аха! Най-сетне една приемлива тема на разговор – зарадва се Оскар. – Ченгетата казват, че го чака бесилката. Ако е така, ще обесят невинен човек – продължи той с уста, пълна със сладолед. – Поне за убийството на Бийкман е невинен.
Еди си прибра парите.
– Откъде знаеш? – попита той.
Оскар облиза лъжицата и отговори:
– Защото не той го е направил.
Глава седемдесета
Джо и Еди се нахвърлиха на Оскар едновременно.
– Оскар, Алва Бийкман е мъртъв – натъртено каза Еди и седна обратно на мястото си. – В моргата е. Ти самият прегледа тялото.
– О, мъртъв е, дума да няма. Някой му е прерязал гърлото от ухо до ухо. Разсякъл е и сънните и шийните артерии, както и трахеята и хранопровода, даже е закачил един прешлен – обясни Оскар.
На Джо ù се обърна стомахът, но в сърцето си усети как мъничкото въгленче – всичко, което бе останало от огъня, който гореше в гърдите ù, започва да става по-ярко. В очите ù се появи светлина, а лицето ù се оживи.
– И Кинч е бил там – напомни Еди. – Полицаите, извикани на местопрестъплението, го казаха.
– Не казвам, че не е бил там – невъзмутимо каза Оскар. – Казвам, че не той е убиецът.
– Но чичо ми го е видял – включи се Джо.
– Филип Монтфорт не е надежден свидетел – махна с ръка Оскар. – Поел е два удара в главата – един от нападателя и един от ръба на тротоара. Ченгетата казват, че бил замаян. Възможно е да е виждал двойно. Може дори да е припаднал за малко.
Сервитьорката донесе обяда им. Сложи чиния с кренвирши, боб и хлебчета пред Еди. На Джо и Оскар сервира печено сирене и гъста доматена супа. После остави сметката на масата им и си тръгна.
– Откъде знаеш, че не Кинч го е извършил? – попита отново Еди.
Оскар си завърза салфетката около врата.
– Защото убиецът на Бийкман е левак, а Кинч е десняк – каза той. – Вижте...
Наведе се, бръкна в лекарската си чанта, която стоеше под масата, и извади вестник „Уърлд“. На първата страница имаше зърнеста снимка. Джо потръпна, когато видя кой е на нея – Кинч. Притесни се, че поне един вестник вече знае историята и я публикува на първа страница.
– Виждате ли ръката на Кинч? – попита Оскар.
Джо се взря отблизо в снимката и видя как Кинч е вдигнал ръка, за да се предпази от светкавицата на фотоапарата – дясната ръка. От лявата му страна стоеше полицай. От дясната – някакъв друг човек в бяла униформа. Той явно е бил в движение, когато фотоапаратът е щракнал, защото лицето му беше размазано. През него минаваше тънка, дълга сянка. Текстът под снимката информираше как „Полицай Денис Харт и санитар Франсис Малън водят арестувания в „Даркбрайър“.“
– Франсис Малън – забеляза Джо. – Той е бил санитар и на Елинор Оуенс. Колко странно.
– Не съвсем – контрира Еди. – Просто значи, че отдавна работи в приюта.
– Предполагам, че си прав – съгласи се тя.
Продължи да се взира в зърнестото изображение, неспособна да се отърси от усещането, че в това изображение има нещо много познато, когато я сепна гласът на Оскар:
– Ей, Джо!
Тя вдигна глава и видя как към нея лети парче репичка. Удари го с дясната си ръка. То падна в чинията на Еди.