Той ги поведе към стая, за която Джо предположи, че е кабинет, макар че по нищо не приличаше на кабинета на баща ù или този на чичо ù. Из стаята бяха разхвърляни безредно мебели с напукана позлата и протрити, прашни възглавници. По пода се мотаеха три минипудела. Пред погледа на Джо един от тях вдигна крак и препика тапета. В дъното на стаята, зад бюро, седеше едра жена и пишеше нещо в счетоводна книга.
– Седнете – нареди тя, без да вдига поглед.
Еди седна на един от столовете пред бюрото. Джо зае втория. Опитваше се да не гледа твърде втренчено в жената, но не успяваше.
Естер Ариновски изглеждаше около петдесетгодишна. Косата ù – тънка и боядисана в черно, беше прибрана на висок, проскубан кок. Бръчките се открояваха на напудрените бузи. Червилото ù се беше просмукало в кожата около устата. Шията ù беше накичена с няколко реда фалшиви перли. Огромните ù гърди издуваха роклята, покрита с пудра захар. На бюрото пред нея имаше чиния със сладкиши.
След около минута Естер затвори книгата и погледна посетителите си.
– Добър ден, госпожо Ариновски – започна Еди. – Аз съм...
– Знам кой си, пишер9 – рече Естер с руски акцент. – Да не мислиш, че пускам тук всеки?
После тя премести погледа си върху Джо и наклони глава като хищна птица.
– А ти? Какво те води тук, мила моя? Не мога да си представя, че такова красиво момиче си търси работа, но ако случаят е такъв...
Джо се изчерви. Еди прекъсна Естер.
– Това е госпожица Джоунс. И тя е репортер. Търсим информация – обясни той.
– Каква информация?
– Информация, която ще помогне да бъде въздадена справедливост за убийството на Алва Бийкман – каза Джо.
Естер се засмя.
– Търсиш справедливост в Ню Йорк? Успех!
Тя се облегна в стола си и изчовърка парченце храна измежду зъбите си с нокът.
– Ще ви дам информацията, която ви трябва. Полицията, както обикновено, е в грешка. Алва Бийкман не го уби мешугенер10 с татуировките.
– Възможно ли е да го е извършило някое от момичетата на Дела? – попита Джо. – Или самата Дела?
Естер я изглежда презрително.
– Ти някога прерязвала ли си гърло?
Джо поклати глава.
– Трябва много сила за това, така да знаеш. Дела е тънка като въже. Момичетата ù, и те не са кой знае колко силни. Дела не ги храни добре. Страх я е да не се охарчи. Тя няма моите високи стандарти – Естер подуши въздуха, когато един от пуделите приклекна в ъгъла зад бюрото.
– Онази нощ на улицата е имало още един мъж. Монтфорт, Бийкман, Кинч и още един – продължи тя. – Това знам със сигурност. Каза ми го едно от момичетата на оная фарщинкенер11 Дела. Казва се Люси.
„Права бях“ – доволно си каза Джо. Естер Ариновски не би пропуснала шанса да навреди на съперницата си.
– Откъде знаеш? – скептично попита Еди.
– Защото ù платих да ми каже.
– Бийкман при това момиче ли е бил? – попита Еди.
– Не, кокем12, бил е при едно шимпанзе! – рече Естер и заклати глава. – Разбира се, че е бил при момичето! Бийкман ходи при нея три пъти седмично. Тя е на седемнайсет. Я пуснете това във вестника!
„Господин Бийкман се е срещал с момиче на моята възраст. На възрастта на дъщеря му“ – на Джо ù призля при тази мисъл.
– Онази вечер закъснял. Тя погледнала през прозореца да види дали не идва, и го видяла да стои на тротоара пред съседната къща. Говорел с приятеля си, оня макхер13 Монтфорт. Както си стояли, към тях се приближили други двама мъже. Единият бил целият в татуировки. Другият бил едър. Според Люси едрият ударил Монтфорт и пречукал Бийкман.
– Тя казала ли е на полицията? – попита Джо. – Помага ли им да открият този човек?
– Да помагаме на полицията? Ние? – Естер се изплю на пода. – Ние ги мразим. Това е единственото общо нещо между мен и Дела. Те взимат половината от това, което заработваме – половината! И ползват момичетата, без да плащат.
– Люси видяла ли е лицето на едрия мъж? – попита Еди.
– Видяла е достатъчно – бил с тъмна коса и имал белег на бузата – отвърна Естер.
Джо и Еди си размениха възбудени погледи.
– Другият, онзи с татуировките, изглеждал болен, така каза Люси – додаде Естер. – Залитал. Крещял. Като да не бил наред с главата.
Джо се учуди. Кинч не беше крещял и не се беше държал като безумен на срещата си със Скъли. Беше се държал съвсем нормално.
Естер им отправи широка усмивка, пълна с потъмнели от кафе зъби. Усмивка, която не стигаше до очите ù.
– Дадох ви добра информация за дома на Дела Макивой. Без пари – каза тя. – Използвайте я и аз ще съм доволна, но ако напишете и една дума за моя дом, деца, ще пратя Бени да ви отреже ръцете. После няма да можете да пишете. Разбрахме ли се?