Той вдигна поглед към нея.
– Благодаря ви за подаръка.
– Няма защо – отвърна Джо, натъжена от спомените на Стоутман. При последните избори бе придружила баща си в редакцията на „Стандарт“. Изведнъж си даде сметка, че това никога няма да се повтори.
Тя се изправи. Стоутман също. Поговориха за топлото време и после Джо си тръгна. Колкото и да се беше натъжила, умът ù беше зает с мисли. Трябваше да говори с онзи репортер. Скоро нямаше да се появи възможност да дойде пак в редакцията. Когато излезе от кабинета на Стоутман, тя видя добра възможност. Репортерът стоеше край стълбите и говореше с едно от момчетата разносвачи. Беше си облякъл сакото и явно се готвеше да излиза.
– Ще ви изпратя до улицата, госпожице Монтфорт – каза Стоутман.
– Не е необходимо, господин Стоутман – бързо каза Джо. – Знам пътя. Приятен ден.
Тя се запъти към стълбището. Когато бе на няколко метра от първото стъпало, рязко спря, затвори очи и притисна ръка към челото си. Беше виждала Труди да прави този номер, когато искаше да си остане в леглото, вместо да ходи на училище. Сега Джо се надяваше, че Еди ще я види, но я видя Стоутман.
– Госпожице Монтфорт, добре ли сте? – попита той.
Джо отвори очи.
– Да, добре съм, благодаря ви – отвърна тя ядосана.
– Господин Стоутман! – извика един нов глас. Джо позна рецепционистката, която стоеше задъхана на стълбите. – Кметът е тук. Разпенил се е заради уводната ви статия за подземната железница.
Стоутман едва се сдържа да не изругае.
– Галахър! – излая той към Еди. – Изпрати госпожица Монтфорт до дома ù!
Джо не успя да потисне тържествуващата си усмивка. Едно пътуване с екипажа до горната част на града щеше да даде на Еди Галахър достатъчно време да се обясни.
По лицето на Еди се изписа тревога.
– Ама шефе, вече е пет часà – запротестира той.
– Не се тревожи, Галахър. На баровете по „Парк Роу“ няма да им свърши бирата толкова бързо. Мърдай! – нареди Стоутман и изчезна надолу по стълбите.
– Ужасно съжалявам, че се превръщам в товар за вас, господин Галахър – ледено произнесе Джо, – но внезапно почувствах слабост.
Еди с буреносен вид предложи на Джо ръката си. Тя я пое и му позволи да я поведе надолу по стълбите. Прекосиха фоайето и той задържа вратата отворена, за да мине тя. На тротоара той отново ù предложи ръката си и я поведе към екипажа.
– Госпожице Джо, какво е станало? – загрижено я попита Долан, щом я видя.
– Малко ми се зави свят – излъга Джо. – Господин Галахър любезно предложи да ме изпрати до вкъщи.
– Знаех си, че не бива да идвате тук – завайка се Долан, докато ù помагаше да се качи в екипажа.
Изчака и Еди да се качи и да се настани срещу нея, и затвори вратичката. Веднага щом екипажът потегли, Джо заряза ролята на повехнало цвете.
– Защо казахте онова ужасно нещо за баща ми? – нападна тя Еди. Гневът съвсем не ù бе минал.
– Изглежда е станало чудо, щом толкова бързо ви мина замайването, госпожице Монтфорт – отбеляза Еди. – Толкова се радвам.
Джо не обърна внимание на думите му.
– Ако знаете нещо за смъртта на баща ми, трябва да ми кажете, господин Галахър. Имам право да зная.
Еди се усмихна мило.
– Честна дума, госпожице Монтфорт, това бяха празни приказки. Просто...
Джо го прекъсна.
– Не смейте да ми говорите покровителствено. Става дума за моя баща. Ако откажете да обясните думите си, ще ги споделя с чичо си Филип Монтфорт и ще имате възможността да ги обясните на него.
Еди се наведе към нея. Усмивката му бе изчезнала.
– Мога да изгубя работата си заради тази история – каза той. – Осем долара на седмица за вас може да са нищо, госпожице Монтфорт. Вероятно толкова харчите за плодови дъвки. Но на мен това ми е единственият доход.
– Не употребявам плодови дъвки, господин Галахър. Те са долнопробни. Е, на мен ли ще разкажете, или на чичо ми?
В очите на Еди проблесна стомана.
– Искате истината ли? Ето я. Чичо ви намерил баща ви мъртъв на пода в кабинета му късно през нощта. На дясното му слепоочие имало входна рана. Изходната рана била на задната част на черепа. Куршумът се забил в стената – той млъкна, за да види какъв ефект оказват думите му върху Джо. – Да продължавам ли?
– Да – каза Джо.
Картината с образа на баща ù, мъртъв, на пода, с рани от куршум в главата, беше шокираща, но тя трябваше да чуе всичко, което имаше да каже Еди.
– Пистолетът бил в дясната ръка на баща ви. Не го е чистил, когато той гръмнал. Само глупак би чистил заредено оръжие, а Чарлс Монтфорт не е бил глупак. Било е самоубийство. Полицията го знае. Стоутман го знае. Всеки вестникарски редактор в града го знае. През онази нощ имаше доста разговори между полицаите и репортерите. Чичо ви подкупи полицейския капитан и следователя, за да запишат смъртта като нещастен случай, и после заплаши да осъди задника на всеки вестникар, който си позволи да твърди обратното. Стоутман не се наложи да заплашва. Той вече е собственост на семейството ви.