– Един ден, не след дълго, мила моя, ти ще правиш същото, което правят момичетата тук, само че, за разлика от тях, на теб няма да ти плащат.
Джо, с пламнали бузи, бе онемяла от възмущение. Еди отново я хвана за ръката и този път тя му позволи да я дръпне.
– Естер не трябваше да казва това. Просто го забрави – посъветва я той, когато се озоваха във фоайето. – Беше грубо и жестоко и не беше вярно.
Джо обаче почти не го чуваше. Вместо това чуваше гласа на майка си. „Не е разумно да отсъстваш от пазара твърде дълго, иначе може вечно да си останеш на рафта“ – бе казала тя вечерта на Бала на младите благодетели.
И гласът на Маминка в Херъндейл: „Ние се женим с ума, не със сърцата си, за да запазим семействата и богатствата си“.
Изведнъж Джо видя годежа си с Брам такъв, какъвто всъщност беше: делова сделка, в която тя беше стока, с която се търгуваше. Тя не обичаше Брам. И той не я обичаше. Беше привързан към нея по свой си начин, тя също бе привързана към него. Но това не беше любов. Не беше онова, което изпитваше към Еди.
– Тя просто се опитваше да те засрами и да те изгони. Не биваше да го казва и...
Джо сви юмруци, обърна се към Еди и кресна:
– О, Еди, млъкни най-сетне!
Еди се втрещи.
– Е, много ти благодаря. Просто се опитвах...
– Ами спри да се опитваш! Не разбираш ли? Мадам Естер не е груба и не е жестока. Мадам Естер е права.
Тя не изчака Бени да ù отвори вратата, а сама я блъсна и излезе. Щом се озоваха на улицата, Еди видя един празен файтон и го извика. Когато кочияшът спря до тротоара, Еди му даде адреса на Джо. Тя се опита да скрие лицето си от него, за да не види той сълзите в очите ù, но не успя. Накара я с жест да свали прозореца и ù подаде кърпичката си.
– Знаеш ли, че Фей ми спаси живота веднъж? – попита Джо, докато попиваше сълзите си. – Когато бях в Бруклин, при господин Маркъм. За малко да ме ограбят и да ме хвърлят в реката. Тя ме спаси. После минахме по Бруклинския мост. Говорехме си за... – тя се поколеба, понеже не искаше той да разбира, че бяха говорили и за него – ... за правото на избор. Питах я кое е най-важно за нея, и тя каза: свободата. Свободата, Еди.
– О, Джо – промълви Еди и сложи ръка върху нейната.
– Искам да е свободна. Защо това да е невъзможно? И за Фей. И за Елинор Оуенс. И за момичетата на Естер. И за...
– И за теб – довърши Еди.
Файтонджията плесна с камшик и файтонът бавно затрополи напред.
9 Пикльо (идиш). – Бел. прев.
10 Луд (идиш). – Бел. прев.
11 Фарщинкенер (идиш) – в случая „мръсница“. – Бел. прев.
12 Кокем (идиш) – гений, умник. – Бел. прев.
13 Макхер (идиш) – наглец. – Бeл. прев.
Глава седемдесет и втора
– Прекалено големият буфан ръкав на толкова младо момиче ще има състаряващ ефект – говореше мадам Гавар. – Предлагам съвсем леко бухване, корсаж със заострен край и не твърде пищна пола с шлейф със средна дължина. Не повече от метър и двайсет.
– Съгласна съм – каза Ана. – Шлейфовете придобиват абсурдни размери напоследък. Ето например, по-голямата дъщеря на Адамс, която се омъжи миналата година, на практика беше застанала пред олтара, а шлейфът ù още беше в каретата!
Джо се огледа в огромното огледало с позлатена рамка в ателието на мадам Гавар. Изпробваше сватбени рокли.
Ана погледна красивия изрисуван часовник на стената на ателието и се намръщи.
– Ще ни донесете ли воала, мадам Гавар? Така ми се иска и Маделин да беше тук, за да чуя мнението ù. Чудя се защо закъснява толкова.
После, сякаш току-що сетила се, че не е сама, се обърна към Джо и я попита:
– А ти как намираш роклята, Джоузефин?
– Много е красива – послушно каза Джо.
– Повече от красива е. Приличаш на оживяла мечта!
– Извинявай, мамо. Мислех за нещо друго. Прекрасна е.
Тревожни бръчки набраздила челото на Ана.
– Добре ли си? Какво ти е?
От вчера, когато Естер ù беше разкрила грозната истина, Джо място не можеше да си намери, беше напрегната и не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за думите на сводницата. Естер ù беше отворила очите. Годежът ù действително беше сделка. Тя обичаше Еди и той я обичаше. Но ето я тук, избира си рокля за сватбата си с Брам.
Бракът не беше танц, парти или летен флирт. Той бе завинаги. Щом с Брам си разменяха брачните клетви, всичко, което щеше да ù остане от Еди, щяха да са спомените. Само преди няколко седмици, в училище, тя се беше натъжила от мисълта, че Труди ще се омъжва за мъж, когото не обича, а сега самата тя правеше същото.
Сутрини със закуски в леглото. Обеди с приятелки. Следобеди в парка или с бродерия в ръце. Това щеше да е животът ù. Вечеря с Брам. И после, когато безсмисленият ден завърши, обратно в леглото, за да направят всички онези бебета, които Маминка искаше. Правене на любов, така го наричаха. Но не трябваше ли човек да изпитва любов към този, с когото я прави?