– Според санитаря Кинч бил пристрастен към морфина и може да е бил в състояние на афект заради наркотика по време на нападението снощи – обясни Маделин. Тя хвана ръката на Ана, после тази на Джо. – Боя се, че това не е всичко – добави тя мрачно. – Кинч признал, че е убил и Ричард Скъли...
– О, не, Мади. Моля те. Моля те, не – Ана стисна очи.
– ... и скъпия ни Чарлс.
Ана кимна, борейки се с чувствата си.
– Предполагам, че вестниците вече разполагат с тази информация? – попита тя и отвори очи.
– Не можеш да си представиш, Ана. Сякаш целият град се е превърнал в креслив хор от вестникарчета – каза Маделин. – Крещят заглавията от всеки ъгъл.
Невъзмутимата маска на Ана внезапно се пропука. Тя стисна юмруци.
– За да ги чуваме отново и отново – с горчивина каза тя. – Беше достатъчно трудно, когато го изгубихме... но сега, това... убийство... някой го е убил... някой е убил съпруга ми... Аз не...
От устата ù се изплъзна хлипане. Тя притисна свободната си ръка към устните, за да задържи напиращите хлипания, но не можа да овладее скръбта си. С нисък стон на болка тя се преви на две. Джо се втурна към нея и я прегърна, забравила всичките си въпроси за Кинч и самопризнанията му пред мъката на майка си.
Никога не беше виждала своята винаги спокойна, овладяна майка да плаче и сега гледката я потресе и изплаши. Спомни си собствените си усещания, когато беше научила истината за смъртта на баща си, и ù се прииска да може да направи нещо, за да потуши тази болка, да я излекува. Бе готова на всичко.
– Съжалявам, Ана. Толкова съжалявам – прошепна Маделин.
След няколко секунди майка ù се изправи. Лицето ù беше опустошено. Очите ù бяха пълни с мъка. Изглеждаше напълно беззащитна.
– Какво да правя? – попита тя. – Как продължават хората да живеят след нещо такова?
Гласът ù, тих и объркан, разби сърцето на Джо.
Маделин отново я хвана за ръката.
– Като гледат напред, Ана, а не назад – каза тя решително. – Ще гледаме това, което Чарлс остави след себе си – нашата красива Джо, как прави първите си стъпки към бъдещето с чудесен партньор до себе си. Ще дундуркаме децата им на коленете си и ще виждаме Чарлс в лицата им. Така ще знаем, че всичко, което Чарлс ценеше, добротата му, милосърдието, продължават да живеят.
Ана кимна немощно.
– Трябва да бъдем силни, Ана. Този кошмар ще свърши. Напролет ще направим великолепна сватба в Херъндейл. С прекрасна млада двойка, за която да вдигаме наздравици, и с едно ново начало за всички нас. Всичко ще бъде прекрасно, нали, Джо?
Джо погледна изпълненото с надежда лице на леля си. После обърна поглед към майка си – винаги с изправен гръб, винаги силна, а сега прилична на ранено животно. Тогава цялата решимост на Джо я напусна. Как би могла да разбие сърцето на майка си? На цялото си семейство?
– Да, лельо Мади – каза тя, признала поражението си. – Ще бъде прекрасно.
Глава седемдесет и трета
По черния чадър на Джо се сипеше ситен дъжд и мокреше подгъва на черното ù палто.
– Още едно погребение. Още един член на социалния ни кръг под земята. Изглежда, цял живот ще носим черно – каза чичо ù.
Вървяха под ръка в гробището на черквата „Божия благодат“ с десетки други опечалени. Допреди минута всички стояха пред гроба на Алва Бийкман и гледаха как спускат ковчега му в земята.
Викове пронизаха въздуха. Пред портите на гробището се разхождаха вестникарчета и обявяваха високо последните заглавия.
– „Погребват Бийкман!“
– „Третата жертва на Татуирания поема последния си път!“
– „Мор и мъка в Манхатън!“
– Няма покой за мъртвите дори и тук – отбеляза Филип сухо. – Нито пък за живите.
Историята за самопризнанията и самоубийството на Кинч се беше разчула предишния ден и вестникарчетата не бяха млъквали оттогава. Някакъв лунатик, познат като Кинч, убил трима от съдружниците във „Ван Хутън Шипинг“. Но защо? Ето това искаше да знае цял Ню Йорк и вестниците, с изключение на „Стандарт“, с удоволствие им разказваха.
Говорител на „Даркбрайър“, някой си доктор Елсуърт, каза на пресата, че от момента на довеждането му в приюта до смъртта му четирийсет и осем часа по-късно няколко лекари се опитали да изкопчат нещо, свързано от Кинч, но без успех. В един момент бърборел безсмислици, в следващия изпадал в кататонично състояние.
Опитали се да го прегледат, но когато санитарят започнал да му сваля дрехите, Кинч дотолкова се разярил, че се опитал да убие човека. Същият този санитар, Франсис Малън, изказал мнението, че Кинч се намира под влияние на наркотици. Било взето решение да изчакат ден-два, докато ефектът от веществото, което си инжектирал Кинч, премине, и после отново да опитат да го разпитат.